— Тексаско желязно дърво — поясни Кармен, сякаш усетила мислите му. — Така наричат ония пустинни храсталаци, ако успеят да израснат на височина.
— Трябвало е да станеш учителка — каза Ричър. — Винаги обясняваш.
Кармен се усмихна разсеяно.
— В колежа имах подобни планове. Тогава още беше възможно. В предишния ми живот. — Тя отвори най-горното чекмедже. — Послушах те и преместих пистолета. Нощното шкафче е твърде ниско. Ели можеше да го открие. Но дотук няма как да стигне.
Ричър пак кимна и пристъпи до нея. Чекмеджето беше широко около шейсет сантиметра, дълбоко към четирийсет. Вътре имаше женско бельо. Пистолетът лежеше най-отгоре, върху някакви грижливо сгънати, ефирни и ароматни дрешки. С фалшивия седеф върху дръжката изглеждаше точно на място.
— Можеше само да посочиш къде е — каза той. — Нямаше нужда да отваряш.
Кармен помълча, после попита:
— Той ще поиска да спи с мен, нали?
Ричър не отговори.
— Бил е затворен година и половина — продължи тя. — Но аз ще му откажа.
Ричър мълчеше.
— Това е право на всяка жена, нали? Да откаже.
— Естествено — кимна той.
— Дори ако е омъжена?
— Да, в повечето страни.
Ново мълчание.
— Нейно право е и да се съгласи, нали?
— Точно така.
— На теб не бих отказала.
— Не съм те молил.
Тя помълча.
— В такъв случай може ли аз да те помоля?
Той я погледна в очите.
— Зависи от причината.
— Защото искам — каза тя. — Искам да бъда с теб.
— И още?
Тя сви рамене.
— И може би искам тайничко да отмъстя на Слуп. От сърце го желая.
Ричър мълчеше.
— Преди да се е прибрал — добави тя.
Мълчание.
— И защото Боби и без това си мисли, че го правим. Като ще ни обвиняват, поне да има защо.
Мълчание.
— Просто искам да се позабавлявам. Преди всичко да почне отново.
Мълчание.
— Без уловки. Не се опитвам да променя нещата. Решението ти, искам да кажа. За Слуп.
— Това не би променило нищо — кимна Ричър.
Тя се загледа настрани.
— Е, какъв е отговорът?
Той се вгледа в профила й. Лицето на Кармен не изразяваше нищо. Сякаш бе изчерпала всички други възможности и сега разчиташе единствено на инстинкта. В началото на военната му кариера, когато заплахата все още беше реална, хората често разговаряха какво биха направили, когато вражеските ракети излетят и се насочат към целите. На първо място, с огромна преднина, стоеше именно това чувство, което виждаше у нея. Универсален инстинкт. Тя бе чула последното предупреждение и в мозъка й отчаяно виеха сирени.
— Не — каза Ричър.
Кармен дълго мълча.
— Поне ще останеш ли с мен? — попита накрая тя.
Посред нощ екипът се премести на осемдесет километра по-близо до Пейкъс. Направиха го тайно, няколко часа след като платиха за втора нощувка в същия мотел. Това беше любимият метод на жената. Шест фалшиви имена, регистрации в два различни мотела — подобен хаос гарантираше тяхната сигурност.
Караха на изток по магистрала I–10, докато отминаха кръстовището с I–20. После продължиха към Форт Стоктън и не след дълго отпред се появи първата групичка мотели, обслужващи почивната паркова зона Балмориа. До истинската туристическа зона имаше още доста път, тъй че тия мотели бяха евтини и невзрачни. Нямаше да има нито луксозни мебели, нито обслужване по стаите. Но все пак бяха прилични, чисти и пълни с хора точно като тях. Именно това искаше жената. Тя беше същински хамелеон. Притежаваше вроден инстинкт за подходящото място. Избра втория мотел, който видяха, и прати ниския тъмнокос мъж да плати в брой за две стаи.
Неделното утро събуди Ричър върху канапето на Слуп Гриър. Прозорецът в спалнята гледаше на изток. Небето бе ясно, от нощните насекоми нямаше и следа. Чаршафите по леглото изглеждаха влажни и смачкани. Кармен не беше под тях. Ричър чу откъм банята шум на вода. Ухаеше на прясно кафе.
Стана от канапето и се разкърши. Прекрачи в спалнята. На пода видя роклята на Кармен. Отиде до прозореца и погледна навън. Никаква промяна. Небето вече трептеше от жега. Върна се във всекидневната. На малка маса в единия ъгъл имаше кафе машина. До нея видя две захлупени наобратно чаши и две лъжички, също като в хотел. Вратата на банята беше затворена. Шумът на водата не спираше. Ричър си наля чаша кафе и мина в будоара. Край стените имаше два големи гардероба, разположени един срещу друг. Всъщност не бяха гардероби, а дълги, дълбоки ниши с плъзгащи се врати от огледално стъкло.