Отвори левия гардероб. Оказа се нейният. Беше запълнен със закачалки, по които висяха рокли, блузи и панталони. Имаше рафт за обувки. Той затвори вратичката, завъртя се и отвори гардероба на Слуп. Вътре висяха десетина костюма и огромно количество джинси. По кедровите лавици се трупаха ризи и тениски, грижливо сгънати и прибрани в найлонови пликове. Отстрани висяха вратовръзки. Колани с причудливи катарами. Дълга редица от прашни обувки на пода. Обувките изглеждаха четирийсет и четвърти номер. Той прехвърли кафето в лявата си ръка, разгърна едно сако и потърси етикетчето. Сакото беше петдесет и втори размер. Подхождаше за човек с ръст около метър и осемдесет и пет, тегло малко под деветдесет килограма. Значи Слуп не беше особено едър. В никакъв случай не можеше да се нарече великан. Но беше с трийсет сантиметра по-висок от жена си и двойно по-тежък. Неравностойна двойка за бокс.
Върху купчина ризи лежеше лакирана дървена рамка със стъклото надолу. Ричър я обърна. Вътре имаше снимка върху картонена подложка. Видя трима младежи, някъде на половината път между юношеството и зрелостта. Седемнайсет — или осемнайсетгодишни. Стояха плътно един до друг, подпрени върху издутия калник на стара камионетка. Гледаха фотоапарата малко напрегнато, сякаш го бяха сложили върху някой камък и чакаха да щракне самоснимачката. Бяха изпълнени с радостно вълнение и младежка енергия. Целият живот се разстилаше пред тях с безграничните си възможности. Единият беше Хак Уокър — малко по-строен, малко по-мускулест и с доста повече коса. Другите двама вероятно бяха Ал Юджин и Слуп Гриър. Приятели от гимназията. Юджин беше пълничък и с една глава по-нисък от Слуп. Слуп изглеждаше като подмладено копие на Боби.
Водата в банята спря. Ричър остави снимката на мястото й и затвори гардероба. Върна се във всекидневната. След малко вратата на банята се отвори и Кармен излезе сред облак пара. Беше се омотала с две бели хавлии — едната около тялото, другата на главата като тюрбан. Ричър я гледаше и мълчеше. Нямаше представа какво да каже.
— Добро утро — прекъсна мълчанието Кармен.
— И на теб — отвърна той.
Тя размота тюрбана и тръсна коса. Кичурите провиснаха мокри и прави.
— Но всъщност не е добро, нали? Лошо утро.
— Май си права — съгласи се Ричър.
— Може би точно сега излиза от затвора.
Ричър погледна часовника си. Наближаваше седем.
— Още не, но всеки момент ще излезе.
— Изкъпи се, ако искаш — каза Кармен. — Аз отивам при Ели.
— Добре.
Ричър прекрачи в банята. Беше огромна и облицована с някаква имитация на мрамор в златисти тонове. Напомняше му за хотела във Вегас, където бе отседнал веднъж. Той използва тоалетната, изплакна си устата на мивката, смъкна потните дрехи и влезе в душ кабината. Тя също се оказа огромна, със стени от златисто стъкло. Отгоре висеше душ с диаметър една педя, а във всеки ъгъл отгоре имаше дюзи за допълнителни водни струи, насочени право към него. Щом завъртя крана, отекна страховит рев. Сетне го обгърна потоп от топла вода. Сякаш бе попаднал под Ниагарския водопад. Страничните дюзи почнаха да редуват студена и топла вода, от което грохотът стана непоносим. Ричър побърза да се насапуниса, изплакна пяната и спря водата.
Взе чиста кърпа от лавицата и се изсуши, доколкото бе възможно сред облаците пара. Препаса се с кърпата и излезе. Кармен тъкмо закопчаваше блузата си. Беше с бяла блуза и бял панталон. Златни бижута. От контраста кожата й изглеждаше тъмна, а косата й блестеше и вече почваше да се накъдря.
— Много си бърз — каза тя.
— Страхотен душ.
— Слуп го избра — обясни Кармен. — Ненавиждам тая чудесия. Пуска толкова много вода, че едва си поемам дъх.
Тя затвори гардероба и се завъртя пред огледалото.
— Добре изглеждаш — каза Ричър.
— Приличам ли ти на истинска мексиканка? — попита тя. — Както съм в бяло.
Той не отговори.
— За днес никакви джинси — добави Кармен. — Писна ми да се преструвам на селско момиче от Амарильо.
— Добре изглеждаш — повтори той.
— Още седем часа — каза тя. — Шест и половина, ако Хак кара бързо.
Ричър кимна.
— Отивам да потърся Боби.
Кармен се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Благодаря, че остана. Беше ми по-спокойно.
Ричър не отговори.
— Ела да закусим тримата — каза тя. — След двайсет минути.
После бавно излезе от стаята и отиде да събуди дъщеря си.
Ричър се облече и откри нов маршрут обратно към къщата. Мина през хол, който не бе виждал досега, и се озова във вестибюла с огледалото и пушките. Отвори входната врата и излезе на верандата. Отдясно слънцето едва се подаваше над хоризонта, хвърляйки резки утринни сенки. Целият двор изглеждаше осеян с буци и ями.