Той отиде до обора и влезе вътре. Жегата и миризмата бяха все тъй неприятни, а конете будни и неспокойни. Но чисти. Коритата им бяха пълни. Яслите също. Боби спеше в едно свободно отделение върху куп чиста слама.
— Стани да посрещнеш утрото, братле — подвикна Ричър.
Боби се размърда, седна и объркано завъртя глава. Чудеше се къде е попаднал. После си спомни и настръхна от злоба. Дрехите му бяха мръсни и облепени със сламки.
— Добре ли спа? — попита Ричър.
— Те ще се върнат скоро — каза Боби. — Как мислиш, какво ще стане тогава?
Ричър се усмихна.
— Питаш дали ще им кажа, че съм те накарал да изчистиш конюшнята и да спиш върху слама?
— Не можеш да им кажеш такова нещо.
— Да, май си прав — кимна Ричър. — Не мога. В такъв случай ти ли ще им кажеш?
Боби мълчеше. Ричър пак се усмихна.
— Така си и мислех. Сега стой тук до обяд. Тогава ще те пусна в къщата да се почистиш за голямото събитие.
— Ами закуска?
— Не ти се полага.
— Гладен съм.
— Яж от конската храна. Оказа се, че тук имало цял куп чували.
Ричър отиде в кухнята, където завари прислужницата да приготвя кафе. На печката се загряваше тиган.
— Палачинки — обясни тя. — Само толкова. За обяд ще искат масата да е отрупана, тъй че след малко почвам да готвя.
— Обичам палачинки — каза той.
Мина в сумрачната всекидневна и се ослуша за звуци откъм горния етаж. Ели и Кармен трябваше да се движат някъде там. Но не чу нищо. Опита се да състави мислено схема на сградата, но разположението беше прекалено объркано. Очевидно най-напред бяха построили обикновена селска къща, а сетне бяха изграждали нови пристройки в зависимост от потребностите. Без план и без съвместимост.
Прислужницата се зададе с чинии в ръцете. Четири чинии, четири комплекта прибори и четири салфетки.
— Сигурно ще закусваш тук — каза тя.
Ричър кимна.
— Да, но Боби няма да дойде. Той е в обора.
— Защо?
— Мисля, че един от конете се е разболял.
Прислужницата остави чиниите върху масата и подреди само три места.
— Значи ще трябва да му нося закуската — каза тя сприхаво.
— Аз ще я занеса — предложи Ричър. — Ти си заета.
Последва я в кухнята. Тя сложи върху чиния първите четири палачинки. Добави масло и кленов сироп. Ричър взе салфетка, уви в нея нож и вилица, вдигна чинията и излезе в горещото утро. Завари Боби на същото място — седнал върху сламата.
— Какво е това? — попита Боби.
— Закуска — каза Ричър. — Промених решението си. Защото и ти ще направиш нещо за мен.
— Тъй ли? Какво?
— Доколкото разбирам, ще има тържествен обяд по случай завръщането на Слуп.
Боби кимна.
— Така предполагам.
— Ти ще ме поканиш. От свое име. Все едно, че сме големи приятели.
— Приятели?
— Точно така. Ако не искаш да останеш без палачинки и от утре да ходиш с бастун.
Боби мълчеше.
— И на вечеря ще ме поканиш — каза Ричър. — Разбра ли?
— За бога, съпругът й се прибира! — възкликна Боби. — Всичко свърши, нали така?
— Малко прибързваш с изводите, Боби. Кармен не ме интересува особено. Просто искам да се добера до Слуп. Трябва да си поговорим.
— За какво?
— Ти си гледай своята работа, чу ли?
Боби сви рамене.
— Както кажеш.
Ричър му подаде чинията и отново тръгна към къщата.
Кармен и Ели седяха една до друга. Тази сутрин Ели носеше жълта памучна рокличка и косата й още беше влажна от душа.
— Днес се прибира татко — съобщи тя. — В момента пътува насам.
Ричър кимна.
— И аз така чух.
— Мислех, че ще е утре. А то било днес.
Кармен мълчеше и гледаше към стената. Прислужницата донесе поднос с палачинки. Сервира две за детето, три за Кармен и четири за Ричър. После взе отново подноса и се върна в кухнята.
— Мислех утре да не ходя на училище — каза Ели. — Може ли днес да си остана вкъщи?
Кармен не отговори.
— Мамо! Може ли да остана?
Кармен се завъртя и погледна Ричър, сякаш въпросът идваше от него. Лицето й беше безизразно. Напомни му за един познат, който бе отишъл на очен лекар. Човекът не виждаше добре ситния шрифт. Лекарят откри тумор в ретината и незабавно насрочи операция за отстраняване на окото. Сетне човекът просто седеше, знаейки, че утре ще влезе в болницата с две очи, а ще излезе само с едно. Тази увереност го съсипваше. Очакването. Ужасът. Така е много по-лошо, отколкото да те сполети мигновен инцидент със същия резултат.
— Мамо, може ли? — настоя Ели.