— Е, накъде пътувате? — попита тя. Помълча, после се усмихна по-широко. — Не, за това вече ви питах. Май не бяхте съвсем наясно къде искате да отидете.
Акцентът й беше чисто американски, по-скоро западен, отколкото южняшки. Държеше волана с две ръце и Ричър забеляза на пръстите й тънка венчална халка и платинен пръстен с голям диамант.
— Накъдето и да е — каза той. — Попадна ли някъде, значи натам съм тръгнал.
Тя помълча и пак се усмихна.
— Бягате ли от нещо? Да не съм налетяла на опасен беглец?
Усмивката й подсказваше, че задава този въпрос на шега, но Ричър неволно си помисли, че в него има немалка доза истина. При дадените обстоятелства можеше да се окаже съвсем уместен. Тя поемаше риск. Един от онези рискове, които постепенно унищожаваха автостопа като начин на придвижване.
— Тръгнал съм на експедиция — каза той.
— На експедиция из Тексас? Мислех, че вече са го открили.
— Като турист — поясни Ричър.
— Но вие изобщо не приличате на турист. Туристите по нашия край носят леки летни костюми и пътуват с автобуси.
При тия думи тя пак се усмихна. Отиваше й да се усмихва. Изглеждаше спокойна, самоуверена и изтънчена. Елегантна мексиканка, облечена в скъпа рокля и явно свикнала да води любезен разговор. Мексиканка с кадилак. Изведнъж Ричър сякаш се видя отстрани — мълчаливец с чорлава коса, набола брада, мърлява риза и омачкани бежови панталони. И с охлузено чело.
— Някъде наоколо ли живеете? — попита той, защото жената бе споменала туристите по нашия край и му се струваше, че трябва да каже нещо.
— Живея южно от Пейкъс — отвърна тя. — Дотам има към петстотин километра. Нали ви казах преди малко.
— Никога не съм ходил натам — каза той.
Жената млъкна и спря на светофара пред едно разклонение. След малко отново потегли и зави надясно. Ричър забеляза как се движи бедрото й, докато натиска газта. Беше прехапала долната си устна. Очите й бяха присвити. Тревожеше се за нещо, но умело прикриваше напрежението си.
— Как мина експедицията ви в Лъбок? — попита тя.
— Видях статуята на Бъди Холи.
Забеляза я как се озърна към радиото, сякаш си мислеше: Дали пък да не го пусна, щом този тип си пада по музиката?
— Харесва ли ви Бъди Холи?
— Не особено — каза Ричър. — Прекалено е кротък за моя вкус.
Тя кимна, без да извръща глава.
— И аз така мисля. Предпочитам Ричи Валънс. И той е от Лъбок.
Ричър кимна.
— Видях плочата му на Алеята на славата.
— Колко време бяхте в Лъбок?
— Един ден.
— И сега продължавате по-нататък.
— Такава ми е идеята.
— Независимо накъде — каза тя.
— Такава ми е идеята — повтори Ричър.
Излязоха от града. Край пътя имаше стълб с малка метална табелка. Ричър се усмихна. На герба върху колата на ченгетата пишеше „Градска полиция“. Той изви глава и се загледа към отдалечаващата се заплаха.
Двамата мъже седяха отпред във форда. Високият блондин бе поел управлението, за да може дребният тъмнокос мъж да си почине. Жената седеше отзад. Напуснаха паркинга на мотела, излязоха на магистрала 1–20 и се отдалечиха на запад от Далас, към Форт Уърт. Мълчаха. Мисълта за необятната пустош на Тексас ги потискаше. Преди мисията жената бе прочела един пътеводител, в който пишеше, че щатът заема седем процента от територията на САЩ и е по-голям от повечето европейски държави. Това не я впечатляваше. Всички знаят, че тексасците никога не пропускат да се похвалят колко голямо е всичко в техния щат. Но освен това пътеводителят изтъкваше, че от край до край Тексас е по-широк, отколкото разстоянието от Ню Йорк до Чикаго. Това вече наистина й се стори внушително. И между другото означаваше, че ги чака дълъг път, за да се доберат от едно затънтено градче до друго.
Но в колата беше тихо, прохладно и удобно, тук човек можеше да си почине не по-зле, отколкото в която и да било мотелска стая. В края на краищата имаха още много време за губене.
Жената намали скоростта и направи плавен завой към Ню Мексико. След около километър и половина отби право на юг, към старото Мексико. Отпред по роклята й имаше гънки, сякаш я носеше втори ден. Леденият въздух от климатика разнасяше из купето финия аромат на парфюма й.
Ричър наруши мълчанието.
— Е, има ли нещо за гледане в Пейкън?
— Пейкъс — поправи го тя.
— Да де, Пейкъс.
Тя сви рамене.
— На мен ми харесва. Жителите са предимно мексиканци, тъй че там се чувствам на място.
Дясната й ръка се стегна около волана. Ричър забеляза как сухожилията потрепват под кожата.
— Харесвате ли мексиканците? — попита жената.