Те не приличаха на шерифа. В нито едно отношение. Бяха от съвсем друга категория. Млади, стройни и опитни. И двамата бяха не много високи. Мускулести, но не прекалено. Къси военни прически. Безупречно чисти униформи. Единият беше сержант, другият — обикновен полицай. Вторият имаше латиноамерикански черти. Държеше пушка.
— Какво? — подвикна Ричър.
— Приближи се отпред до колата — отвърна сержантът.
Ричър леко разпери ръце и се приближи.
— Знаеш как да застанеш — каза сержантът.
Ричър опря длани в предния капак и се наведе. Ламарината бе нагрята от двигателя. Сержантът го претърси, докато колегата му стоеше отстрани, готов за стрелба.
— Добре, качвай се в колата — нареди сержантът.
— Каква е тази история? — попита Ричър, без да помръдне.
— Получихме молба да прекратим незаконно нахлуване в частна собственост.
— Не съм нахлул незаконно. Тук работя.
— Е, сигурно преди малко са те уволнили. Сега нарушаваш закона. И ние ще те отведем.
— С това ли се занимава щатската полиция?
— Според правилника трябва да помагаме на местните органи през почивните им дни или при тежки престъпления.
— Откога незаконното нахлуване стана тежко престъпление?
— Не е станало. Само че тукашният шериф почива в неделя.
Пеперудите бяха открили прожектора. Пърхаха около него, кацаха върху стъклото и отново излитаха, когато топлината на крушката ги прогонваше. Блъскаха се в дясната ръка на Ричър. Бяха сухи, крехки като хартия и учудващо тежки.
— Добре, напускам — каза той. — Ще тръгна по пътя.
— Това се нарича скитничество на общинска територия. Забранено е по тия места, особено нощем.
— Къде ще отидем тогава?
— Трябва да напуснеш областта. Ще те свалим в Пейкъс.
— Те ми дължат пари. Не съм взел заплата.
— Качвай се. Ще спрем до къщата.
Ричър се озърна наляво към рейнджъра. И човекът, и пушката изглеждаха готови за действие. Погледна надясно, към сержанта. Той бе сложил ръка върху дръжката на пистолета. В ума му изплуваха двамата братя Гриър, два варианта на едно и също лице — и двамата ухилени лукаво и победоносно. Но сетне видя не тях, а Ръсти да произнася: Шах и мат.
— Тук има проблем — каза той. — Единият син бие жена си. И положението ще се влошава. Той излезе от затвора едва тази сутрин.
— Подала ли е оплакване?
— Страхува се. Шерифът е свой човек, а тя — мексиканка от Калифорния.
— Без оплакване нищо не можем да направим.
Ричър се озърна към рейнджъра, който сви рамене и добави:
— Това е положението. Не ни ли кажат, нищо не можем да сторим.
— Добре, ето че ви казвам.
Рейнджърът поклати глава.
— Оплакването трябва да идва от жертвата.
— Качвай се в колата — нареди сержантът.
— Не сте длъжни да го правите.
— Напротив, длъжни сме.
— Трябва да бъда тук. Заради жената.
— Слушай, приятел, съобщиха ни, че си нахлул незаконно в чужда собственост. Значи за нас въпросът е само един: дали те искат тук, или не. А по всички личи, че не те искат.
— Жената иска да остана. Като неин телохранител.
— Неин ли е имотът?
— Не.
— Нает ли си от нея? Официално?
Ричър сви рамене.
— Може и така да се каже.
— Плаща ли ти? Можеш ли да покажеш договор?
Ричър не отговори.
— Хайде, качвай се.
— Тя е в опасност.
— Получим ли повикване, ще пристигнем веднага.
— Тя не може да се обади. А и да го стори, шерифът няма да ви предаде.
— В такъв случай нищо не можем да сторим. Качвай се.
Ричър мълчеше. Сержантът отвори задната врата. После се поколеба.
— Утре можеш да дойдеш пак — тихо каза той. — Законът не забранява човек да търси повторно работа на същото място.
Ричър пак се озърна към пушката. Беше модел „Итака“, с тежка, масивна цев, по-дебела от палеца му. Отново погледна пистолета на сержанта. Беше марка „Глок“, в стар кожен кобур. Ремъчето над дръжката можеше да се свали за около половин секунда.
— Сега обаче трябва да се качиш в колата.
Шах и мат.
— Добре — каза Ричър. — Но не съм доволен.
— Много рядко се случва да имаме доволни клиенти — отвърна сержантът.
Той положи длан върху темето на Ричър и го натисна към задната седалка. Вътре беше студено. Отпред имаше дебела телена мрежа. Вътрешните дръжки на двете врати бяха махнати. Но тяхно място имаше малки алуминиеви квадратчета. Седалката беше от изкуствена кожа. Из купето се носеше мирис на течност за дезинфекция и тежка сладникава воня, идваща от освежител за въздух с формата на борче, закачен за предното огледало. Над таблото беше монтиран радар, а от радиостанцията отдолу долитаха тихи, неясни гласове.