Сержантът и рейнджърът се настаниха отпред и подкараха към къщата. На верандата бе излязла цялата фамилия, с изключение на Ели. Стояха в редица край парапета — най-отпред Ръсти, след нея Боби, после Слуп и Кармен. Усмихваха се. Всички освен Кармен. Сержантът спря до стъпалата и свали страничното стъкло.
— Този човек казва, че му дължите пари — подвикна той.
За секунда настана мълчание. Чуваше се само песента на насекомите.
— Кажете му да ни съди — отвърна Боби.
Ричър се приведе напред към телената мрежа.
— Carmen! — извика той. — Si hay un problema, llama directamente a estos hombres!
Сержантът завъртя глава.
— Какво?
— Нищо.
— Е, какво ще правиш сега? — попита сержантът. — За парите, имам предвид.
— Няма значение — каза Ричър.
Сержантът отново вдигна стъклото и потегли към портата. Ричър изпъна шия и видя как всички се обръщат да го изпратят с погледи. Всички освен Кармен, която стоеше съвършено неподвижно и гледаше право напред, към мястото, където бе спряла преди малко колата. Сержантът зави надясно по пътя, а Ричър завъртя глава в другата посока и ги видя как един по един се прибират в къщата. После сержантът рязко увеличи скоростта и ранчото изчезна от поглед.
— Какво им извика? — попита той.
Ричър мълчеше. Вместо него отговори рейнджърът.
— Беше на испански. За жената. Означава: Кармен, ако имаш неприятности, повикай направо тези хора. Ужасен акцент.
Ричър продължаваше да мълчи.
Изминаха същите сто километра, по които бе пристигнал с белия кадилак — обратно към селцето около кръстопътя с училището на Кармен, бензиностанцията и старата закусвалня. През цялото време сержантът караше с около деветдесет километра и пътят отне час и пет минути. Когато пристигнаха, всичко беше затворено. Светеше само в две от къщите. После продължиха по отсечката, където Кармен бе гонила училищния автобус. И тримата мълчаха. Ричър се беше излегнал по дължината на седалката и гледаше в тъмното. След още двайсет минути път на север той видя завоя, където Кармен бе слязла от хълмовете. Сега не завиха по него. Просто продължиха напред, към магистралата и Пейкъс.
Но не стигнаха дотам. Получиха съобщението, когато до границата на областта оставаха около два километра. Час и трийсет и пет минути след началото на пътуването. Известието прозвуча лаконично и отегчено сред пращенето на силни смущения.
— Синя петица, Синя петица — изрече гласът на диспечерката.
Рейнджърът откачи микрофона, издърпа шнура и щракна бутона за включване.
— Синя петица слуша — каза той.
— Явете се незабавно в ранчо „Червената къща“, сто километра в южна посока от кръстопътя на Ехо-север. Получено съобщение за домашно насилие.
— Прието. Има ли повече данни за инцидента?
— Все още не, но вероятно е тежък.
— Ах, мамка му — изруга сержантът.
— Разбрано, потегляме. Край. — Рейнджърът остави микрофона и се обърна. — Значи те е разбрала. Май все пак акцентът ти не е чак толкова лош.
Ричър мълчеше. Сержантът извърна глава към него.
— Погледни откъм добрата страна, приятел. Сега можем да сторим нещо за нея.
— Аз те предупредих — каза Ричър. — И трябваше да ме изслушаш, по дяволите. Тъй че ако е пострадала зле, това си остава за твоя сметка, приятел.
Сержантът нямаше какво да отговори. Само удари спирачки и направи широк завой през цялото платно. Насочи колата обратно на юг и натисна газта. На правите отсечки вдигаше до сто и шейсет километра в час, на завоите намаляваше до сто и четирийсет. Не включи нито светлините, нито сирената. Не забавяше на кръстовищата. Нямаше смисъл. Шансовете да срещне някого по този път бяха по-малки, отколкото да спечели от лотарията.
Върнаха се точно два часа и трийсет минути след като бяха потеглили. Деветдесет и пет минути на север, петдесет и пет минути на юг. Първото, което видяха, беше старата кола на шерифа, зарязана насред двора с отворена врата и мигащи лампи. Сержантът закова спирачки плътно зад нея.
— Тоя пък какво търси тук? — промърмори той. — Нали му е почивният ден.
Не се виждаше жива душа. Рейнджърът отвори вратата. Сержантът изключи двигателя и направи същото.
— Пуснете ме — каза Ричър.