— И умната отсега нататък — каза сержантът.
Той отново седна вътре и затръшна вратата. Гумите изхрущяха по пясъка, после колата излезе на асфалта, зави надясно по детелината и се изкачи на магистралата. Ричър стоеше и гледаше как червените светлинки изчезват на изток. После мина под надлеза и продължи на север към неоновото сияние на Пейкъс.
Движеше се през островчета от светлина покрай мотели, които с отдалечаването от магистралата ставаха все по-елегантни и по-скъпи. После мина покрай зоната за родео, отделена от улицата с големи плакати за представленията преди месец. През юли има родео, бе казала Кармен, но за тази година го изпуснахте. Вървеше по платното, защото тротоарите бяха заети от дълги сергии. Всички бяха празни, но в горещия нощен въздух се носеше мирис на пъпеши. В цял Тексас няма по-сладки пъпеши, бе казала Кармен. Следователно няма и в целия свят, както смятат местните жители. Навярно един час преди разсъмване щяха да заприиждат раздрънкани камионетки, всяка понесла товар зрели плодове от градините — може би напръскани с вода от напоителните канали, за да изглеждат росни, свежи и апетитни. Може би в очуканите кабини щяха да седят цели семейства, готови да разтоварят и да продават цял ден, за да узнаят дали зимата им ще бъде добра или лоша, сита или гладна. Но всъщност Ричър не знаеше почти нищо за земеделието. Всичките му представи идваха от филмите. Реалността можеше да се окаже съвсем различна. Например да получават държавни субсидии или подкрепа от големите корпорации.
След пазара за пъпеши имаше две заведения — пицария и магазинче за понички. И двете бяха заключени и тъмни. Нормално — беше неделя посред нощ и наоколо нямаше жива душа. След малко отпред се появи кръстовище с табела, оповестяваща, че музеят е точно отсреща. А преди завоя отдясно се намираше сградата на съда. Изглеждаше хубава постройка, но Ричър не си направи труда да я огледа. Само заобиколи да хвърли поглед отзад. Досега не бе виждал затвор с вход откъм улицата. Отзад наистина имаше врата към сутерена с две циментови стъпала. Имаше и паркинг с прашен четирицилиндров шевролет в единия ъгъл. Беше ограден с бодлива тел, а наоколо висяха табели, че е само за служебни лица и колите на нарушителите ще бъдат отстранявани. По коловете на оградата мъждукаха жълтеникави крушки. Около всяка от тях мълчаливо се виеха облаци насекоми. Асфалтът под краката му все още беше горещ. Нямаше ветрец да го разхлади. Вратата на затвора беше от очукана стомана, върху която едва се разчиташе избелял надпис: Вход забранен. Отгоре висеше малка видеокамера с червена лампичка над обектива.
Ричър слезе по стъпалата и удари вратата с юмрук. После отстъпи назад, за да е пред обектива на камерата. Дълго време не се случи нищо. Прекрачи напред и почука още веднъж. Ключалката щракна и на прага се появи жена с униформа на съдебен пристав. Беше бяла, около петдесетгодишна, с боядисана пепеляворуса коса. На широкия й колан висеше цял арсенал — пистолет, палка и флакон със сълзлив газ. Беше едра и тромава, но изглеждаше съвсем бодра.
— Да? — изрече тя.
— Има ли тук жена на име Кармен Гриър?
— Да.
— Може ли да я видя?
— Не.
— Дори за минутка?
— Дори за минутка…
— А кога ще може?
— Роднина ли сте?
— Приятел.
— Не сте адвокат, нали?
— Не съм.
— Тогава в събота — каза жената. — Свижданията са в събота от два до четири.
Почти цяла седмица.
— Може ли да ми го запишете? — помоли той. Искаше да влезе вътре. — И ако може, да ми дадете списък какво е разрешено да се носи.
Жената сви рамене, завъртя се и влезе. Ричър я последва в сухия мразовит въздух, долитащ откъм климатика, който бе включен на пълна мощност. Попадна в малка приемна. По средата имаше високо бюро, като катедра. Или като бариера. Върху задната стена висеше дървено табло с множество отделения. В едно от тях Ричър видя колана на Кармен от гущерова кожа. До него лежеше найлоново пликче с фалшивия пръстен. Отдясно имаше решетеста врата. Зад нея започваше коридор, облицован с керамични плочки.
— Как е тя? — попита Ричър.
Жената отново сви рамене.
— Не е много щастлива.
— Защо?
— Най-вече заради пълната проверка. Съдра се да пищи. Но правилникът си е правилник. Да не мисли, че на мен ми е много приятно да й бъркам по дупките?
Тя посегна към купчинка отпечатани листовки и взе най-горната. Плъзна я по бюрото към него.
— Събота от два до четири, както ти казах. Не носи нищо извън списъка, иначе няма да те пуснем.