Той сви рамене.
— Хора като хора. Нямам нищо против тях.
— Май не обичате хората?
— Зависи.
— А пъпеши обичате ли?
— Горе-долу.
— В цял Тексас няма по-сладки пъпеши от тамошните — каза тя. — Следователно няма и в целия свят, както смятат местните жители. Освен това през юли има родео, но за тази година го изпуснахте. А на север от Пейкъс е окръг Лъвинг. Чували ли сте го?
Той поклати глава.
— Никога не съм бил там.
— Най-слабо населеното място в Съединените щати — поясни жената. — Е, може би ако не броим някои кътчета на Аляска. Но и най-богатото по доходи на глава от населението. Жителите са всичко на всичко сто и десет човека, но има четиристотин и двайсет петролни кладенци.
Ричър кимна.
— Значи ще сляза в Пейкъс. Струва ми се забавно местенце.
— Някога там е бил истинският Див запад — каза жената. — Много отдавна, разбира се. Тихоокеанската железница построила гара в Пейкъс. Естествено, било пълно с кръчми и тъй нататък. Градчето имало лоша слава. Името му станало нарицателно. Превърнало се в глагол. Да пейкосираш някого означавало да го застреляш и да изхвърлиш трупа в река Пейкъс.
— Още ли го правят?
Тя пак се усмихна. Но по-различно. Част от елегантната изисканост бе отстъпила място на женско лукавство. Това облекчаваше напрежението. Правеше я по-привлекателна.
— Не, в днешно време почти не се случва.
— Семейството ви от Пейкъс ли е?
— Не, от Калифорния — каза тя. — Дойдох в Пейкъс след като се омъжих.
Продължавай да разговаряш, каза си Ричър. Тя ти спаси задника.
— Отдавна ли се омъжихте? — попита той.
— Скоро ще станат седем години. — Тя помълча и пак се усмихна. — За калифорнийско момиче това е рекорд.
Пътят се стелеше право напред из пустинната равнина. Тя увеличи скоростта. Предното стъкло оцветяваше изцъкленото небе в бледозелено. Термометрите на таблото показваха, че навън е четирийсет и три градуса, а вътре шестнайсет.
— Адвокатка ли сте? — попита Ричър.
За момент жената се озадачи, после разбра и изви глава към огледалото, за да погледне куфарчето.
— Не — каза тя. — Имам работа при адвокат.
Разговорът отново секна. Тя изглеждаше нервна, а това го смущаваше.
— И с какво още се занимавате? — попита той. Жената се поколеба.
— Старая се да бъда съпруга и майка. Освен това дъщеря и сестра. Грижа се и за няколко коня. Това е всичко. А вие?
— Нищо особено — каза Ричър.
— Все трябва да се занимавате с нещо — настоя тя.
— Е, навремето бях почти като вас. Син, брат и приятел.
— В минало време?
— Родителите ми починаха, брат ми също, приятелката ме заряза.
Калпава реплика, помисли си Ричър. Жената мълчеше.
— И нямам коне — добави той.
— Съчувствам ви — каза жената.
— Че нямам коне ли?
— Не, че сте сам-самичък на този свят.
— Минала работа — каза той. — Не е чак толкова зле, колкото изглежда.
— Не сте ли самотен?
Той сви рамене.
— Обичам самотата.
Тя помълча.
— Защо си тръгна приятелката ви?
— Отиде да работи в Европа.
— Не можехте ли да заминете с нея?
— Всъщност не й се искаше да замина.
— Разбирам — кимна тя. — А вие искахте ли?
Ричър не отговори веднага.
— Май не особено — каза накрая той. — Щеше да е прекалено улегнал живот.
— А вие не обичате улегналия живот, така ли?
Ричър поклати глава.
— Не ме свърта две нощи в един и същ мотел.
— Затова бягате от Лъбок — каза жената.
— А утре ще избягам от Пейкъс — добави той.
— Накъде?
Той се усмихна.
— Нямам представа. Точно това ми харесва.
Настана тишина. Не се чуваше дори шумът на двигателя.
— Значи наистина бягате от нещо — каза накрая жената. — Може би сте имали прекалено улегнал живот и искате да избягате от това чувство.
Той отново поклати глава.
— Не, всъщност е точно обратното. Откакто се помня, бях в армията, където животът изобщо не е улегнал, и чувството почна да ми харесва.
— Разбирам — каза тя. — Може би сте привикнали с хаоса.
— Сигурно.
Тя помълча.
— Какво е да бъдеш в армията откакто се помниш?
— Баща ми също беше военен. Тъй че израснах из военните бази по цял свят, а после надянах пагона.
— Но сега сте навън.
Той кимна.
— Да, свикнал на военен живот, без да има къде да отида.
Забеляза, че жената обмисля отговора. Усети как напрежението й се завръща. Може би неволно, без да го осъзнава, тя настъпи по-силно газта. Ричър имаше чувството, че нараства не само скоростта, но и нейният интерес към него.
Форд изработва модела „Краун Виктория“ в Сейнт Томас, Канада. Всяка година оттам излизат десетки хиляди автомобили и почти всички без изключение се продават на полицейски участъци, таксиметрови компании или агенции за даване на коли под наем. Само нищожно количество се купува от частни лица. Вече няма пазар за някогашните магистрални чудовища, а ако някой чудак все пак търси нещо подобно, „Форд“ предлага модела „Мъркюри Гранд Маркис“ — същата кола на почти същата цена, само че с по-хубава външност. Това подбива пазара, тъй че по-лесно можеш да видиш червен ролс-ройс, отколкото частна „Краун Виктория“. Затова при вида на този модел подсъзнанието автоматично си прави съответните изводи: ако не е жълто такси или черно-бял патрулен автомобил, значи си срещнал цивилна полицейска кола. А може и да е на някаква друга държавна агенция, да речем на ФБР, на тайните служби, или просто любезно е предоставена на старшия съдебен лекар или шефа на пожарната команда.