Беше естествено след снощните събития червената къща да е унила и тиха. И обезлюдена, което идеално подхождаше на плановете на убийците. От работниците нямаше и следа, високият тип беше напуснал, Кармен Гриър също. Оставаха само старицата, вторият син и внучката. Общо трима. Беше понеделник, но хлапето не отиде на училище. Автобусът мина, изчака малко и продължи. Момиченцето се мотаеше насам-натам, влизаше и излизаше от конюшнята. Изглеждаше объркано и неспокойно. Както и другите двама. Това облекчаваше наблюдението. И ги правеше по-удобни мишени.
Двамата мъже бяха избрали добро прикритие зад една скала срещу портата, около пет-шест метра по-високо от пътя. От това място виждаха всичко. Жената ги бе оставила на стотина метра северно от къщата, след което бе потеглила обратно към Пейкъс.
— Кога ще го направим? — бяха попитали те, преди да се разделят.
— Когато аз кажа — бе отвърнала тя.
На кръстовището в центъра на Пейкъс Ричър зави наляво и тръгна по улицата покрай железопътната линия. Отмина автогарата и стигна до уличка, заета изцяло от лихварски бюра за осигуряване на гаранция и кантори за безплатни правни услуги. Зад широките прозорци на адвокатските кантори се виждаха редици бюра с по един стол за посетителите пред всяко от тях. Всички бяха грозни, мръсни и разхвърляни, с купища папки по бюрата и безброй листчета, лепнати по стените. Още в осем и двайсет вътре кипеше трескава дейност. Из чакалните се трупаха групички търпеливи хора; на столовете пред бюрата седяха тревожни клиенти. Някои бяха сами, но повечето идваха с целите си семейства, понякога дори и с малки деца. Всички приличаха на мексиканци. Някои от адвокатите също, но като цяло служителите представляваха пъстра смес. Мъже и жени, млади и стари, обнадеждени и отчаяни. Единствената им обща черта бе, че всички изглеждаха напрегнати до краен предел.
Ричър избра единствената кантора, където видя свободен стол. Кантората се намираше приблизително в средата на улицата, столът беше в дъното на салона, а зад бюрото седеше млада бяла жена на около двайсет и пет години с късо подстригана черна коса. Имаше хубав тен, беше само по къса бяла блузка, а върху облегалката на стола висеше кожено яке. Две грамадни камари папки почти закриваха адвокатката. Тя говореше по телефона и сякаш се канеше да заплаче.
Ричър пристъпи пред нея и изчака да му посочи стола. Не получи покана, но все пак седна. Тя го погледна бегло и извърна глава. Продължи разговора. Имаше тъмни очи и бели зъби. Говореше бавно на испански с акцент от Източното крайбрежие. Не владееше много добре езика, тъй че Ричър схващаше почти всичко. Да, спечелихме, каза жената. После добави: Само че той не иска да плати. Просто не иска. Отказва. От време на време млъкваше и изчакваше отговора отсреща. След това повтаряше същото. Спечелихме, но той не иска да плати. И пак слушаше. Навярно я питаха: какво ще правим сега, защото тя казваше: отново ще се обърнем към съда за принудително изпълнение. Следващият въпрос без съмнение беше: Колко време ще трае? Жената замълча, въздъхна и отговори: Година. Може би две. Ричър усети как отсреща настана тишина и се вгледа в лицето на жената. Беше разстроена, смутена и унизена. Мигаше, за да не заплаче от безсилна ярост. После каза: llamare de nuevo mas tarde, и затвори. Ще се обадя по-късно.
След това извърна лице напред, затвори очи и задиша дълбоко през носа. Вдишване-издишване, вдишване-издишване. Отпусна длани върху бюрото. Повтори дихателното упражнение. Може би в юридическия факултет ги учеха да се овладяват по този начин. Но упражнението явно не й помогна. Тя отвори очи, прибра в чекмеджето някакви документи и впери поглед в Ричър между двете купчини папки.
— Проблеми ли имате? — попита той.
Тя сви рамене и същевременно кимна. Недвусмислен израз на отчаяние.
— Да спечелиш делото е само половината работа — каза тя. — Понякога и по-малко, повярвайте.
— Какво стана?
Жената поклати глава.
— Няма защо да го обсъждаме.
— Някой не иска да плаща, така ли?
Адвокатката повтори същия жест на безнадеждност.
— Един богат фермер — каза тя. — Блъснал се в камионетката на моя клиент. Ранил него, жена му и двете му деца. Било рано сутрин. Връщал се от гости пиян. Те отивали на пазара. Било време за прибиране на реколтата. Попаднали в болница и загубили всичко.