— Пъпеши?
— Не, чушки. Цялата реколта изгнила на корен. Заведохме дело и спечелихме двайсет хиляди долара. Но човекът не иска да плати. Просто отказва. Протака. Надява се гладът да ги прогони обратно в Мексико. И ще успее, защото ако пак заведем дело, ще загубим поне още една година, а те не могат да затягат колана толкова дълго, нали?
— Нямат ли застраховка?
— Застраховките са скъпи. Тези хора едва свързват двата края. Можехме само да подадем иск срещу фермера. Доказателствата бяха солидни, добре ги подплатихме и спечелихме. Но онзи проклет дъртак само си трае и се подхилква.
— Лоша работа — каза Ричър.
— Невероятно — възкликна жената. — Нямате представа какво преживяват тия хора. Семейството, за което говоря, е загубило най-големия си син. Граничният патрул го застрелял.
— Така ли?
Тя кимна.
— Преди дванайсет години. Минали нелегално границата. Дали всичките си спестявания на някакъв човек, за да ги прехвърли тук, а той просто ги зарязал в пустинята. Без храна, без вода. Денем се криели, нощем вървели на север, а патрулът ги преследвал в тъмното. Така убили момчето им. Те го погребали и продължили.
— Не е ли имало разследване?
— Шегувате ли се? Те били нелегални емигранти. Нищо не можели да предприемат. А и не са били само те. Всички могат да ви разкажат подобни истории. Днес, след емиграционната амнистия, вече са местни жители, мъчим се да ги накараме да вярват в закона и вижте какво става. Чувствам се като последна глупачка.
— Вината не е ваша.
— Моя е. Трябваше да знам от самото начало. Вярвайте в нас, така им казах. — Тя отново замълча и се опита да се овладее. След малко добави: — Така или иначе…
Не довърши и извърна глава. Изглеждаше приятна жена. Беше много горещо. В кантората имаше само един климатик, монтиран на прозорчето над вратата — голям, стар и очукан. Напъваше се, но без особен успех.
— Така или иначе… — повтори адвокатката. Погледна го. — С какво мога да ви помогна?
— Не на мен — уточни Ричър. — На една моя позната.
— Адвокат ли й трябва?
— Застреля мъжа си. Той я биеше.
— Кога?
— Снощи. Сега е отсреща, в затвора.
— Той мъртъв ли е?
Ричър кимна.
— Умря на място.
Раменете й се отпуснаха. Тя отвори едно чекмедже и извади бележник.
— Как ти е името?
— Моето ли?
— С теб разговарям в момента.
— Ричър. А твоето?
Тя записа в бележника: Ричър. След това отговори:
— Алис. Алис Аманда Арон.
— Би трябвало да се заемеш с частна практика. Сигурно ще си първа в справочниците.
Тя се усмихна едва-едва.
— Някой ден и това ще стане. Засега съм сключила петгодишна сделка със съвестта си.
— Изплащаш стари дългове, така ли?
— Изкупвам — поправи го тя. — Изкупвам късмета си. Че завърших Харвард. Че съм родена в семейство, за което двайсет хиляди долара са месечните разходи по апартамента на Парк Авеню, а не въпрос на оцеляване през тексаската зима.
— Браво, Алис — каза Ричър.
— Хайде, разкажи ми за приятелката си.
— Тя е от мексикански произход, а съпругът й беше бял. Казва се Кармен Гриър. Беше омъжена за Слуп Гриър.
— Слуп ли?
— Точно така.
— Добре — каза Алис и си записа името.
— От година и половина насам побоищата престанаха, защото той беше в затвора заради укриване на данъци. Вчера излезе, всичко почна отново и тя го застреля.
— Ясно.
— Трудно ще се намерят доказателства и свидетели. Той я биеше тайно.
— Наранявания?
— Доста тежки. Но тя ги представяше винаги като злополуки при езда.
— Езда ли?
— Казваше, че е паднала от коня.
— Защо?
Ричър сви рамене.
— Не знам. Семейни условности, заплахи, срам, страх, може би притеснение.
— Но със сигурност е имало побоища, така ли?
— Лично аз не се съмнявам.
Алис престана да пише. Взря се в бележника.
— Е, няма да бъде лесно — каза тя. — Тексаските закони за домашното насилие не са прекалено консервативни, но бих предпочела да разполагаме с категорични доказателства. Все пак престоят в затвора ще ни помогне. Не е бил примерен гражданин, нали? Можем да пледираме за непредумишлено убийство. Евентуално да уредим условна присъда с признаване на излежалото време. Ако се борим здравата, имаме шанс.
— Било е убийство при самозащита.
— Сигурна съм в това, но въпросът е кое може да мине и кое не.
— Освен това трябва да уредим освобождаване под гаранция — каза Ричър. — Днес.
Алис надигна глава и се вторачи в него.