Излезе от колата и се изкачи по стъпалата. Дръпна шнура на звънеца вдясно от входа. Чу нейде дълбоко в къщата мелодичен звън. После зачака. Тъкмо посягаше да позвъни отново, когато лявото крило се отвори. На прага застана камериерка, двойно по-ниска от вратата. Беше облечена в сива униформа и изглеждаше родом от Филипините.
— Дошъл съм да поговоря с Линдън Брюър — каза Ричър.
— Имате ли уговорена среща? — попита камериерката. Говореше много добър английски.
— Да, имам.
— Не ми е казал.
— Сигурно е забравил — отвърна Ричър. — Доколкото чух, бил голям дръвник.
Лицето на камериерката се обтегна. Не от възмущение. Опитваше се да удържи усмивката.
— За кого да му съобщя?
— За Ръдърфорд Хейс — каза Ричър.
Този път камериерката не издържа и се усмихна.
— Това е деветнайсетият президент на Съединените щати — каза тя. — След Улисис Грант. Роден през 1822 година в Охайо. Президент от 1877 до 1881 година. Щатът Охайо е дал на страната общо седем президенти, от тях трима един след друг. Той е средният.
— Мой далечен прадядо — заяви Ричър. — И аз съм от Охайо. Но не се интересувам от политика. Кажете на мистър Брюър, че работя за една банка в Сан Антонио и неотдавна сме открили пакет акции, принадлежащи на дядо му. Струват около един милион долара.
— Много ще се зарадва — каза камериерката.
Тя се отдалечи и Ричър прекрачи прага тъкмо навреме, за да я види как се изкачва по широко стълбище в дъното на фоайето. Вървеше грациозно, без видимо усилие, докосвайки с ръка парапета. Фоайето имаше размерите на баскетболно игрище. Беше прохладно и тихо, облицовано с ламперия от златисто дърво, излъскано до мек матов блясък от няколко поколения камериерки. Отстрани на всяка секунда потракваше старинен часовник, по-висок от Ричър. До него имаше старинен стол, какъвто обикновено може да се види само на някой портрет в цял ръст отпреди два века. Ричър се зачуди дали би издържал тежестта му. Натисна с длан кадифената тапицерия. Усети отдолу пълнеж от конски косъм. В този момент камериерката се зададе по стълбището. Плъзгаше се също тъй изящно, както преди малко, и едва докосваше парапета с пръсти.
— Ще ви приеме — каза тя. — Той е на балкона от задната страна.
Горе имаше друго фоайе със същите размери и същата декорация. Широка остъклена врата водеше към задния балкон, който обхващаше цялата дължина на сградата и предлагаше изглед към просторни напечени пасища. Балконът беше покрит и под тавана лениво се въртяха големи вентилатори. В единия край имаше няколко тежки ракитови кресла, боядисани в бяло. На едно от тях седеше мъж. Върху масичката до него имаше кана и чаша, пълна с нещо, което приличаше на лимонада, но можеше и да е друго. Мъжът беше около шейсетгодишен. Дебеловрат, но отпуснат. Личеше си, че преди двайсетина години сигурно е бил здравеняк. Имаше буйна бяла коса и загоряло червендалесто лице, прорязано от дълбоки бръчки. Беше облечен изцяло в бяло. Бели панталони, бяла риза, бели обувки. Сякаш се бе приготвил за боулинг на открито в някой изискан клуб.
— Мистър Хейс? — подвикна той.
Ричър се приближи и седна, без да чака покана.
— Имате ли деца? — попита той.
— Трима синове — отговори Брюър.
— Тук ли е някой от тях?
— В момента и тримата са на работа.
— А съпругата ви?
— Тя е на гости в Хюстън.
— Значи днес сте само с камериерката?
— Защо питате? — изненада се Брюър. Беше озадачен и леко раздразнен, но учтив, както се полага на човек, очакващ да получи милион долара.
— Аз съм банкер — обясни Ричър. — Това ми е работата, да питам.
— Разкажете ми за акциите.
— Няма акции. Излъгах.
По лицето на Брюър се изписа изненада. След това разочарование. После гняв.
— Тогава какво търсите тук?
— Понякога използваме този трик — каза Ричър. — Всъщност се занимавам със заемите. Когато човек изпадне във финансови затруднения, не е желателно прислугата да узнае.
— Но аз нямам финансови затруднения, мистър Хейс.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Ние имаме други сведения.
— Аз съм богат човек. Не търся, а давам заеми.
— Така ли? Чухме, че ви било трудно да покриете задълженията си.
Брюър схващаше бавно. Когато най-сетне осъзна, изненадата се изписа първо по тялото му и чак след това по лицето. Той настръхна, почервеня и сведе очи към очертанията на пистолета в джоба на Ричър, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо. После посегна към масата и вдигна малко сребърно звънче. Разтръска го с всичка сила и над балкона отекна тъничък звън.