— Ще чакам да ми се обадите.
После рязко се обърна и излезе от кабинета.
12
— Един простичък въпрос — каза Алис. — Възможно ли е домашното насилие да бъде толкова прикрито, че дори най-близки приятели да не подозират за него?
— Не знам — отговори Ричър. — Нямам богат опит в тази насока.
— Нито пък аз.
Двамата седяха един срещу друг край бюрото в дъното на адвокатската кантора. Наближаваше пладне и убийствената жега бе накарала всичко живо да се укрие. Никой не би излязъл навън без крайна необходимост. Кантората пустееше. Освен Алис и Ричър имаше само един адвокат, седнал на пет-шест метра от тях. Температурата вътре със сигурност надхвърляше четирийсет градуса. Влажността се засилваше. Старият климатик над вратата изобщо не помагаше. Алис отново беше по шорти. Седеше с ръце зад тила, извила гръб, за да не се докосва до лепкавата синтетична тапицерия на облегалката. Беше обляна в пот от глава до пети. Загорялата й кожа лъщеше, сякаш бе намазана с плажно масло. Ризата на Ричър бе мокра. Той вече се чудеше дали да не я изхвърли преди определените три дни.
— Същински Параграф 22 — каза Алис. — Насилието, за което знаеш, не е прикрито. Истински прикритото насилие май изобщо не съществува. Аз например съм убедена, че татко не е удрял мама. Но може и да греша. Кой знае? А твоят баща?
Ричър се усмихна.
— Едва ли. Той беше военен от морската пехота. Едър и не от най-кротките. Но пък да беше видяла майка ми. Може тя да го е пердашила.
— Добре, какво ще речеш за Кармен и Слуп? Да или не?
— Тя ме убеди — каза Ричър. — Без капка съмнение.
— Въпреки всичко?
— Убеди ме — повтори той. — Може да лъже за всичко останало, но той я е малтретирал. Така смятам.
Алис го погледна с адвокатски скептицизъм.
— Изобщо ли не се съмняваш?
— Не.
— Добре, но от това случаят само става още по-труден. Откровено казано, никак не ми харесва.
— И на мен. Но труден и невъзможен са две различни неща.
— Разбираш ли юридическите тънкости?
Ричър кимна.
— Не е особено сложно. Откъдето и да го погледнем, здравата е загазила. Ако е имало насилие, тя провали всичко с предварителната си подготовка. Ако не е имало, значи се сблъскваме с предумишлено убийство. И в двата случая никой няма да й повярва, защото лъже и си измисля. Край на играта. Спасява я само отчаяното желание на Уокър да стане съдия.
— Точно така — потвърди Алис.
— Радваш ли се на този късмет?
— Не.
— Аз също.
— Нито от морална, нито от практическа гледна точка — каза Алис. — Всичко може да стане. Може Хак да има незаконно дете. Разчуе ли се такова нещо, той напуска играта. Може да си пада по секс с броненосци. Ноември е много далеч. Глупаво би било да си въобразяваме, че при всяко положение ще остане в борбата за съдийския пост. Неговият тактически проблем с Кармен може да изчезне всеки момент. Значи й трябва истинска, добре подготвена защита.
Ричър пак се усмихна.
— Ти си по-умна, отколкото предполагах.
— Мислех си, че ще кажеш „отколкото изглеждаш“.
— Напротив, смятам, че адвокатите по-често трябва да се обличат така.
— В никакъв случай не трябва да излизаш пред съда — каза Алис. — Така е по-безопасно за нея. И никакви клетвени декларации. Без теб единствената улика за предумисъл е пистолетът. А ние ще заявим, че да купиш пистолет в никакъв случай не доказва наличието на намерение да го използваш. Може да го е купила по съвсем друга причина.
Ричър не каза нищо.
— Сега го изследват — добави Алис. — В лабораторията. Балистична експертиза и проверка за отпечатъци. Казват, че имало отпечатъци от двама души. Вероятно нейните и неговите. Може би са се борили за оръжието. Може да е нещастен случай.
Ричър поклати глава.
— Другите отпечатъци сигурно са от мен. Тя ме помоли да я науча да стреля. Излязохме на платото и потренирахме.
— Кога?
— В събота. Един ден преди той да се прибере.
Алис се втренчи в него.
— Божичко, Ричър! Непременно стой по-настрани от съда, разбра ли?
— И аз така смятам.
— Ами ако нещата се променят и съдът ти прати призовка?
— Вероятно ще се наложи да лъжа.
— Можеш ли?
— Бил съм ченге цели тринайсет години. Откровено казано, няма да ми е за пръв път.
— Как ще обясниш отпечатъците върху пистолета?
— Ще заявя, че съм го намерил захвърлен някъде. И най-невинно съм й го върнал. Може би ще създам впечатление, че след покупката е променила намеренията си.
— Не ти ли е неудобно да говориш така?
— Не, ако целта оправдава средствата. А мисля, че случаят е точно такъв. Просто ще бъде трудно да го докажем. А ти как смяташ?