— Аз съм на нейна страна.
Ричър кимна.
— Беше планирала всичко. Каза, че огледала около сто души и поговорила с десетина от тях, преди да избере мен.
Алис кимна на свой ред.
— Знаеш ли, всъщност от това ми олеква. То някак доказва колко зле се е чувствала. Според мен никой не би извършил подобно нещо без крайна необходимост.
— И аз имам същото чувство — съгласи се Ричър.
Алис отново намали скоростта и отби колата по някакъв черен път. След десетина метра пътят мина под жалка имитация на богаташките порти — обикновен правоъгълник от избелели греди, леко килнат наляво. Върху напречната греда бе изписано име. Не можеше да се разчете, защото слънцето почти бе заличило буквите. По-нататък започваха петнайсетина декара обработваема площ. Между дългите прави бразди минаваше напоителна система, скърпена от ръждиви тръби. Тук-там се белееха купища камъни. Над браздите стърчаха грижливо сковани рамки за привързване на зеленчуковите стъбла. Голата пръст беше прашна и суха като барут. Цялата гледка говореше за дълги месеци мъчителен, непосилен труд в убийствената жега, последвани от горчиво разочарование.
На стотина метра след последната бразда имаше къща. Постройката беше приятна на вид — едноетажна, с напукана бяла боя по дъсчените стени. Зад нея се издигаше вятърен двигател. От близката барака стърчеше ауспухът на мотор за напоителна помпа. Наблизо бе паркиран неголям камион, явно повреден. Предната врата на къщата беше плътно затворена. Алис спря фолксвагена близо до нея.
— Фамилията им е Гарсия — каза тя. — Сигурна съм, че са си вкъщи.
Двайсетте хиляди долара в книжния плик произведоха неописуем ефект. Те дариха тези хора с живот в буквалния смисъл на думата. Семейство Гарсия наброяваше пет човека — двама от по-старото поколение и трима младежи. Всички бяха дребни и мършави. Родителите навярно наближаваха петдесет, а голямата им дъщеря изглеждаше на двайсет и четири-пет. Следваха две момчета — едното на двайсет и две, другото на двайсет години. Всички бяха застанали безмълвно на прага. Алис ги поздрави сърдечно, мина край тях и изсипа парите върху кухненската маса.
— Той размисли — обясни тя на испански. — В крайна сметка реши да плати.
Семейство Гарсия се струпа в полукръг около масата. Всички мълчаха и гледаха парите, сякаш нямаха думи пред такъв зашеметяващ обрат на съдбата. Не питаха нищо. Просто приеха, че най-сетне им е провървяло, и след кратко колебание се заеха да съставят дълъг списък от разходи. Най-напред да си платят телефона, за да не ходят пеш цели дванайсет километра до съседите, когато се наложи. След това електричеството. После да върнат каквото са взели назаем от приятели. После да купят нафта за помпата. После да поправят камиона и да отскочат до града за семена и торове. Изведнъж всички се смълчаха, когато осъзнаха, че до зимата могат да отгледат, съберат и продадат цяла реколта.
Ричър стоеше настрани и оглеждаше стаята. Беше нещо като комбинация от кухня и столова, свързана с дълга всекидневна. Във всекидневната беше горещо и задушно. Върху дълга лавица бе подредена многотомна енциклопедия, а до нея цял куп църковни статуетки. На стената висеше професионален фотопортрет на юноша. Момчето изглеждаше около четиринайсетгодишно, с подранили мустачки по горната устна. Бе облечено с бяла роба за първо причастие и се усмихваше плахо. Рамката беше черна и около нея висеше прашна черна лента.
— Първородният ни син — изрече женски глас. — Снимката беше направена точно преди да напуснем родното си село в Мексико.
Ричър се завъртя и видя зад себе си майката.
— Убиха го по пътя за насам — каза тя.
Ричър кимна.
— Да, чух. Граничният патрул. Много съжалявам.
— Стана преди дванайсет години. Името му беше Раул Гарсия.
Думите прозвучаха като кратка заупокойна молитва.
— Как се случи? — попита Ричър.
Жената помълча, сетне каза:
— Беше ужасно. Три часа ни преследваха в тъмното. Ние бягахме пеш, те имаха камион с ярки фарове. Разделихме се. Раул беше със сестра си. Пазеше я. Тя беше на дванайсет години. Той я прати в едната посока, а сам тръгна в другата, срещу фаровете. Знаеше, че е по-зле, ако хванат момиче. Предаде се, за да спаси сестра си. Но те изобщо не се опитаха да го арестуват. Просто го застреляха и продължиха. Минаха край скривалището ми. Смееха се. Чух ги. Като че бяха на лов.
— Много съжалявам — повтори Ричър.
Жената сви рамене.
— По онова време често се случваше. Лоши времена бяха. Лошо място. Разбрахме го на свой гръб. Водачът или не знаеше, или не даваше пет пари. Узнахме, че за една година по този маршрут са били убити над двайсет души. За развлечение. Някои загинали по ужасен начин. Раул имаше късмет, че умря бързо. Виковете на някои хора се чували на километри наоколо. Из пустинята, в мрака. А няколко момичета изчезнали безследно.