— О, да — съгласи се Джейн. — Това е добра идея.
Мисиз Бентри започна набързо да изброява на пръсти хората:
— Сър Амброуз, Силвия Киин (момичето, което почина), нейна приятелка, Мод Уай, която също гостуваше там, едно от онези мургави грозновати момичета, които успяват някак да направят впечатление — не знам как го постигат. После мистър Кърл, който бе дошъл да разговаря за книги със сър Амброуз — нали знаете, редки стари книги на латински, пергаменти, целите плесенясали. Беше също и Джери Лоримър, съсед, който живее в непосредствена близост. Неговият дом, „Феърлис“, граничи с имението на сър Амброуз. И най-накрая мисиз Карпинтър, жена на средна възраст — една от онези хитри котани, които, изглежда, винаги успяват да се настанят удобно някъде. Струва ми се, тя беше и нещо като dame de compagnie на Силвия.
— Ако е дошъл моят ред — обади се сър Хенри, — а мисля, че е дошъл, тъй като седя до мис Хелиър, ще питам много. Искам кратък устен портрет на всички гореспоменати, моля ви, мисиз Бентри.
— О! — разколебано възкликна мисиз Бентри.
— Сър Амброуз например — продължи сър Хенри. — Започнете с него. Какъв бе той?
— О, той бе на вид много изискан старец — и не чак толкова възрастен, всъщност не повече от шейсет, предполагам. Но беше доста болнав: имаше слабо сърце, много се уморяваше по стълби — изкачваше се с почивки — и това го правеше да изглежда по-възрастен от годините си. Много приятни обноски — изискан, това е точната дума, която го характеризира най-добре. Никога няма да го видите ядосан или разтревожен. Имаше красива бяла коса и особено приятен глас.
— Добре — каза сър Хенри. — Сър Амброуз си го представям. Сега момичето Силвия — как казахте беше името й?
— Силвия Киин. Тя бе хубава — наистина много хубава. Русокоса и с чудесна кожа. Може би не особено умна. В действителност малко глупава.
— О, хайде, Доли — запротестира съпругът й.
— Артър, разбира се, не мисли така — сухо продължи мисиз Бентри. — Но тя бе глупава, никога не каза нещо, което си заслужаваше да се чуе.
— Едно от най-изящните същества, които някога съм виждал — забеляза топло полковник Бентри. — Гледах я как играе тенис — пленителна, направо пленителна. И с чувство за хумор — много забавно младо същество. И толкова приятни обноски имаше. Обзалагам се, че всички младежи мислеха същото.
— Точно тук ти е грешката — обади се мисиз Бентри. — Младостта не е чак толкова привлекателна за днешните млади мъже. Само старчоци като тебе, Артър, се захласват по млади момичета.
— Не е достатъчно да си млад — намеси се Джейн. — Трябва да имаш и С.А.
— Какво е това С. А.? — попита мис Марпл.
— Сексапил — отвърна Джейн.
— О, да — каза мис Марпл. — Това по мое време наричаха „да играят пламъчета в очите ти“.
— Описанието не е лошо — каза сър Хенри. — А тази dame de compagnie я представихте като „котана“, нали, мисиз Бентри?
— Вижте, нямах пред вид котка — поясни мисиз Бентри. — Това е съвсем друго. Просто голям, мек, бял мъркащ човек. Винаги много мила. Ето каква беше Аделаид Карпинтър.
— Горе-долу колко годишна?
— О! Бих казала, около четиридесет. Живееше там от известно време — всъщност откак Силвия бе навършила единадесет години, мисля. Много тактична. От онези изпаднали вдовици с много роднини сред аристократите, но без собствени пари. Аз лично не я харесвах, но никога не съм харесвала хора с дълги, бели ръце. А не обичам и котки.
— Мистър Кърл?
— О, обикновен възрастен попрегърбен мъж. Толкова често се срещат, че е трудно да ги различиш един от друг. Единственото, което го вълнуваше, бяха плесенясалите му книги и нищо извън тях. Не мисля, че сър Амброуз го познаваше отблизо.
— А съседът Джери?
— Наистина очарователен младеж. Беше сгоден за Силвия. И поради това бе така жалко.
— Мисля си… — започна мис Марпл и после млъкна.
— Какво?
— Нищо, мила.
Сър Хенри с любопитство погледна възрастната дама. После замислено продължи:
— Значи, тези двама млади хора бяха сгодени? Отдавна ли?
— От около година. Сър Амброуз се бе възпротивил под предлог, че Силвия е твърде млада. Но след цяла година годеж бе отстъпил. Сватбата щеше да стане съвсем скоро.
— Да! А имаше ли младата дама някакво имущество?
— Почти никакво — някакви си сто-двеста лири годишно.
— Изпод този храст няма да изскочи заек, Клидъринг — обади се полковник Бентри и се засмя.
— Ред е на доктора да зададе въпрос — каза сър Хенри, — аз се оттеглям.
— Моят интерес е главно професионален — започна доктор Лойд. — Бих искал да знам какви бяха данните от медицинските изследвания за причините на смъртта — ако домакинята ни си спомня или знае, разбира се.