— Приблизително — отговори мисиз Бентри. — Отравяне с дигиталин — правилно ли е?
Доктор Лойд кимна.
— Напръстничето или „дигиталисът“ влияе активно на сърцето. Това е наистина много ценно лекарство при някои форми на сърдечни заболявания. Този случай е доста интересен, общо взето. Никога не бих повярвал, че консумирането на сварени листа от напръстниче би могло да бъде фатално. Разказите за отровни плодове и листа са много преувеличени. Малко са хората, които знаят, че главният елемент или алкалоид трябва да се извлече много внимателно и след дълга обработка.
— Онзи ден мисиз Макартър изпратила няколко особени луковици на мисиз Тууми — обади се мис Марпл. — Готвачката на мисиз Тууми ги помислила за лук и после всички в семейството бяха наистина много зле.
— Но не умряха от това — каза доктор Лойд.
— Не, не умряха — призна мис Марпл.
— Моя позната почина от отравяне с птомаин — каза Джейн Хелиър.
— Да продължим с разследването на престъплението — предложи сър Хенри.
— Престъпление? — сепна се Джейн. — Мислех, че е нещастен случай.
— Ако беше нещастен случай — поясни меко сър Хенри, — не мисля, че мисиз Бентри щеше да разкаже тази история. Не, доколкото разбирам, то само привидно е нещастен случай — зад него стои нещо по-зловещо. Спомням си следния случай — гостите, поканени в един дом, разговарят след вечеря. Стените били украсени с всякакъв вид стари оръжия. Съвсем на шега един от гостите грабва някакъв стар пищов, който някога носели конниците, насочва го към един от присъствуващите и натиска спусъка. Оръжието било заредено, гръмва и убива човека. В този случай трябваше да установим, първо: кой бе заредил тайно пищова и, второ: кой бе повел разговора така, че грубата шега да има този край — защото човекът, който бе натиснал спусъка, бе съвършено невинен.
Струва ми се, че задачата ни сега е подобна. Дигиталисовите листа нарочно са били смесени с листата на пелина, знаейки се какъв ще е резултатът. Тъй като оправдахме готвачката — оправдахме я, нали? — възниква въпросът: кой е набрал листата и ги е занесъл в кухнята?
— На това лесно може да се отговори — каза мисиз Бентри. — Поне на последната част. Самата Силвия занесла листата в кухнята. В ежедневните й задължения бе задачата да набира салата, подправки и пресни моркови — изобщо всякакъв вид зеленчук, нещо, което градинарите никога не правят както трябва. Те мразят да дават крехки и малки растения, чакат ги да станат като за изложба. Силвия и мисиз Карпинтър обикновено имаха грижа за тези неща. И наистина в единия край на градината сред пелина растеше много напръстниче, така че грешката бе съвсем естествена.
— Но наистина ли самата Силвия ги бе набрала?
— Това никой никога не можа да разбере. Предположи се, че е така.
— Предположенията — забеляза сър Хенри — са опасно нещо.
— Зная, че не ги е набрала мисиз Карпинтър — заяви мисиз Бентри. — Защото, когато това се случи, тя се разхожда цяла сутрин на терасата с мен. Излезнахме там след закуска. Времето бе необикновено хубаво за ранна пролет. Силвия слезе в градината сама, но по-късно я видях да се разхожда под ръка с Уай.
— Значи, бяха големи приятелки, така ли? — попита мис Марпл.
— Да — потвърди мисиз Бентри. Тя като че искаше да каже още нещо, но замълча.
— Мод Уай дълго време ли прекара там? — запита мис Марпл.
— Около две седмици — отвърна мисиз Бентри. В гласа й имаше нотка на безпокойство.
— Вие не харесвахте мис Уай, нали? — предположи сър Хенри.
— Не я харесвах. Да, не я харесвах. Безпокойството в гласа й бе нараснало.
— Нещо скривате, мисиз Бентри — с укор каза сър Хенри.
— И аз си помислих… — обади се мис Марпл — но реших да премълча.
— Кога си помислихте?
— Когато казахте, че младите били сгодени. Казахте, че точно затова било жалко. Гласът ви, знаете ли, звучеше някак особено — не беше убедителен.
— Какъв ужасен човек сте — призна мисиз Бентри. — Вие като че всичко знаете. Да, мислех за нещо. Но не знам дали да го кажа, или не.
— Трябва — заяви сър Хенри. — Каквито и съмнения да имате, не бива да ги криете.
— Добре, става дума за следното — съгласи се мисиз Бентри. — Една вечер, всъщност вечерта преди трагедията, не бяхме седнали още да вечеряме и аз случайно излезнах на терасата. Прозорецът на гостната стая бе отворен и аз видях Джери Лоримър и Мод Уай. Той… той я целуваше. Разбира се, не знаех дали това е случайно, или… е, човек не може да бъде сигурен. Знаех, че сър Амброуз никога не бе харесвал истински Джери Лоримър — може би е знаел какъв младеж е той. В едно съм сигурна обаче, че Мод Уай истински го обичаше. Само да бяхте видели как го гледаше, когато не беше предпазлива. А мисля също така, че те двамата си подхождаха повече, отколкото той и Силвия.