Померой се шокира.
— Определено не, чирак! Погледни всичкия този прахоляк, който се сипе заради проклетото ти преследване! Всички експонати трябва да бъдат почистени отново и прегледани за щети.
— О, но това не е честно! — оплака се Том. — Тъкмо изчистих цялата галерия!
Младежът веднага осъзна, че е допуснал грешка. Старият Чъдли Померой не беше толкова лош като останалите от тяхната гилдия, но не обичаше да му противоречат, особено някакъв си чирак трета степен. Той се изпъна до максималната си височина (която беше съвсем малко повече от максималната му широчина) и се намръщи толкова много, че знакът на гилдията почти изчезна между гъстите му вежди.
— Животът не е честен, Натсуърти! — викна историкът. — Ако продължаваш да се оплакваш, ще те изпратя да работиш в Търбуха веднага след като преследването приключи!
От всички ужасни задачи, които един чирак трета степен трябваше да изпълнява, службата в Търбуха беше най-омразната за Том. Той побърза да си затвори устата и заби поглед в перфектно излъсканите ботуши на главния уредник.
— Наредено ти беше да работиш тук до седем часа и ще работиш до седем часа — продължи Померой. — Междувременно ще отида да се посъветвам с другите уредници относно това ужасно друсане…
Побърза да излезе, като не преставаше да мърмори. Том го изгледа, след което взе инструментите си и се върна с нежелание към работата. Обикновено нямаше нищо против чистенето, особено в тази галерия с нейните дружелюбни, наядени от молци животни и ухиления син кит. Ако му доскучаеше, просто намираше убежище във фантазиите си, в които биваше герой и спасител на красиви момичета, който се бори с аеропирати, спасява Лондон от Лигата на антимобилистите и заживява щастливо след това. Но как беше възможно да си фантазира, когато целият град се наслаждаваше на първото читаво преследване от доста дълго време?
Изчака двайсет минути, но Чъдли Померой не се завърна. Нямаше никой наоколо. Днес беше сряда, което означаваше, че Музеят е затворен за посещения и повечето от висшите членове на Гилдията на историците и чираците първа и втора степен почиват. Какво пък толкова би станало, ако се измъкне за десетина минути, за да види какво става навън? Скри чантата си с почистващи инструменти зад един як и побърза да се измъкне под сенките на танцуващите делфини.
Всички аргонови лампи също се поклащаха и хвърляха отблясъци върху металните стени. Двама облечени в черно членове на Гилдията на историците минаха бързо покрай него и Том чу пискливия глас на доктор Аркънгарт:
— Вибрации! Вибрации! Разкатават фамилията на керамиката ми от 35-ти век… — Изчака, докато не се изгубиха зад един завой на коридора, след което чевръсто излезе и рипна надолу по най-близкото стълбище. Мина през галерията с експонати от 21-ви век, покрай Плуто и Мики, боговете с животински глави на една изгубена Америка. Прекоси главната зала и галерии с предмети, които някак си бяха оцелели през хилядолетията, откакто древните се бяха самоунищожили в онази ужасна размяна на ядрени оръжия и вирусологични бомби, наречена Шейсетминутната война. Две минути по-късно се измъкна през един страничен изход и се озова насред шумотевицата и суетнята на „Тотнъм Корт Роуд“.
Лондонският музей се намираше в самия център на втория етаж, в един натоварен квартал на име Блумсбъри, а долната част на първия етаж беше надвиснала като ръждиво небе на няколко метра от покривите. Том не се притесняваше, че ще бъде забелязан, тъй като си проправяше път през мрачната и многолюдна улица към обществения наблюдателен екран пред асансьорната станция на „Тотнъм Корт Роуд“. Присъедини се към тълпата и за първи път зърна далечната плячка — воднисто синьо-сиво петно, уловено от камерите долу на шестия етаж.
— Градът се казва Солекоп — избумтя гласът на говорителя. — Миньорска платформа с деветстотин обитатели. Понастоящем се движи със сто и трийсет километра в час на изток, но Гилдията на навигаторите предвижда, че Лондон ще го улови преди залез. Със сигурност още много градове ни очакват отвъд сухоземния мост — отлично доказателство колко мъдро постъпи нашият обичен лорд-кмет, когато реши да върне Лондон отново на изток…
Сто и трийсет километра в час! Том се изуми. Това беше невероятна скорост. Така му се искаше да е долу на наблюдателната палуба, където вятърът щеше да брули лицето му. Вероятно вече беше сгазил лука пред господин Померой. Нищо нямаше да се промени, ако си открадне още няколко минути.