Той беше превзет, с тънки, свити устни и с петна от екзема върху голата си глава. Значката на палтото му гласеше: Началник Нимо. Катрин му се усмихна и преди човекът да успее да измисли някакви други възражения, тя му показа златния си пропуск и му каза:
— Тук съм по поръка на баща ми, главния историк. Трябва да се видя с един от чираците ви, момче на име Под.
Началник Нимо премига насреща ѝ и отговори:
— Но… Но…
— Идвам направо от кабинета на Магнъс Кроум — излъга Катрин. — Обадете се на секретарката му да проверите…
— Не, сигурен съм, че всичко е наред… — измърмори Нимо. Никой извън Гилдията на инженерите не беше искал да разпитва чирак досега и това никак не му харесваше. Вероятно имаше правило против това, но не би искал да спори с някой, който лично познава лорд-кмета. Помоли Катрин да изчака и бързо се скри в един кабинет със стъклени стени в далечния край на коридора.
Момичето чакаше, галеше Куче по главата и се усмихваше любезно на гологлавите минувачи, облечени в характерните за тяхната гилдия бели палта. Нимо се върна бързо.
— Открих местоположението на чирак Под — съобщи той. — Бил е преместен в Секция 60.
— О, добра работа, господин Нимо! — похвали го Катрин. — Може ли да го повикате горе?
— Категорично не — отвърна инженерът, на когото не му харесваше да получава заповеди от дъщерята на някакъв историк, но щом искаше да види Секция 60, щеше да я отведе там. — Последвайте ме — каза той и я поведе към един малък асансьор. — Секция 60 се намира на долните платформи.
Там се намираше и канализацията на Лондон. Катрин беше чела за нея в учебниците си, така че беше готова за дългото слизане, но нищо не можеше да я подготви за вонята. Тя я удари в мига, в който асансьорът стигна дъното и вратата му се отвори. Имаше чувството, че се е изправила пред стена от отходни води.
— Това е Секция 60, едно от най-интересните ни експериментални трудови звена — заяви Нимо, който като че ли не забелязваше миризмата. — Осъдените, назначени в този сектор, помагат за разработването на някои доста интригуващи методи за рециклиране на отпадъчните продукти на града.
Катрин излезе от асансьора и притисна кърпичка до носа си. Намираше се в огромно, мъждиво осветено пространство. Пред нея се намираха три резервоара — всеки от тях беше по-голям от Клио Хаус и градините му. Воняща жълто-кафява мръсотия се стичаше в тях от лабиринт от тръби, които висяха от ниския таван. Облечени в опърпани сиви затворнически дрехи хора, затънали до гърдите в тази помия, газеха в нея и прокарваха по повърхността гребла с дълги дръжки.
— Какво правят? — попита Катрин. — Какво е това нещо?
— Детрит, госпожице Валънтайн — отвърна Нимо, изпълнен с гордост. — Отходни води. Изхвърлени вещества. Човешки отделителни продукти.
— Имате предвид… фекалии? — отврати се момичето.
— Благодаря ви, госпожице Валънтайн, точно тази дума търсех. — Нимо се намръщи насреща ѝ. — Уверявам ви, че няма място за отвращение. Всички ние, е… използваме тоалетната от време на време. Е, вече знаете къде отиват вашите, хм… фекалии. „Не хаби, а съхранявай“ е мотото на инженерите, госпожице. Правилно обработените човешки изпражнения осигуряват много полезно гориво за двигателите на града ни. В момента експериментираме с цел да създадем от тях вкусен и хранителен продукт. Храним затворниците си само с него. За съжаление продължават да умират. Но аз съм уверен, че това е само временна несполука.
Катрин отиде до ръба на най-близкия резервоар. Слязох долу в Мрачните владения! — помисли си тя. — О, Клио! Това е страната на мъртвите!
Но дори Мрачните владения не бяха толкова ужасни, колкото това място. Рядката каша се поклащаше и удряше в стените на резервоара, докато Лондон се движеше между поредица от назъбени хълмове. Мухите бръмчаха на гъсти облаци под сводестия покрив и постоянно нападаха лицата и телата на работниците. Обръснатите им глави проблясваха на слабата светлина, а на лицата им бяха изписани празни изражения, докато обираха утайката от повърхността и я прехвърляха във вагонетките, които други осъдени бутаха на релси покрай резервоара. Чираци инженери със строги лица размахваха дълги черни палки. Само Куче изглеждаше щастлив. Постоянно се опъваше на каишката си, махаше с опашка и от време на време поглеждаше изпълнен с благодарност към Катрин, сякаш искаше да ѝ благодари, че го беше довела на място с толкова интересни миризми.
Момичето се опита да не повърне обяда си и се обърна към Нимо.