— Не видях нищо, госпожице — отвърна той. — Искам да кажа, че чух викове и побягнах да помогна, но при всичкия този дим и мръсотия… не видях никого.
— Сигурен ли сте? — Във въпроса на Катрин се усещаше молба. — Може да се окаже изключително важно.
Чирак Под поклати глава. Не смееше да я погледне в очите.
— Съжалявам…
Внезапно работникът на пътеката се размърда и въздъхна тежко. Всички погледи се насочиха към него. На Катрин ѝ бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че е починал.
— Видяхте ли? — обади се доволно момичето чирак. — Казах ви, че е готов за Отдел К.
Нимо побутна тялото с върха на ботуша си.
— Отведете го, чирак.
Катрин се затресе цялата. Искаше ѝ се да заплаче, но не можеше. Само да можеше да направи нещо, за да помогне на бедните хорица!
— Смятам да разкажа всичко това на баща си, когато се прибере у дома — обеща тя. — Щом научи какво се случва на това ужасно място… — В този момент ѝ се искаше да не беше идвала тук. Отново чу Под да казва до нея „Съжалявам, госпожице Валънтайн!“, но не беше сигурна дали съжаляваше, защото не може да ѝ помогне, или защото беше научила истината какъв е Лондон в долните си части.
Нимо доста се беше поизнервил.
— Госпожице Валънтайн, настоявам веднага да си тръгнете. Не бива да сте тук. Баща ви трябваше да изпрати официален член на своята гилдия, щом има някаква работа с този чирак. Какво се е надявал да научи от това момче, така или иначе?
— Да вървим — каза Катрин и се пресегна, за да окаже единствената възможна помощ на мъртвия затворник, като му затвори очите.
— Съжалявам — прошепна чирак Под, когато я поведоха към асансьорите.
17.
Пиратското предградие
Късно същата вечер и надълбоко в Тресавищата с ръждива вода, Тънбридж Уийлс най-накрая настигна плячката си. Изтощеното градче беше попаднало в някаква яма и предградието го таранира отстрани, без да намалява унищожителната си скорост. Ударът разкъса градчето на части, които заваляха по улиците на Тънбридж Уийлс, който даде назад, за да погълне плячката си.
— Храна на колела! — завиха от удоволствие пиратите.
Том и Хестър наблюдаваха ужасени случващото се от своята клетка в дълбините на предградието, когато двигателите за демонтиране заработиха и заразкъсваха градчето на парчета метал, без дори да си правят труда да оставят оцелелите живи. Неколцината, които се измъкнаха, бяха заловени от чакащите пирати. Ако бяха млади и силни, биваха отвеждани до други малки клетки като тази на Том и Хестър. Ако ли не, убиваха ги, а телата им изхвърляха на купчината с отпадъци в края на станцията за асимилиране.
— О, велики Куърк! — прошепна момчето. — Това е ужасно! Тези хора нарушават всички закони на градския дарвинизъм…
— Това е пиратско предградие, Натсуърти — отбеляза Хестър. — Какво очакваш? Оглозгват плячката си колкото може по-бързо и превръщат заловените в роби в техните машинни отделения. Не похабяват храна и пространство за хора, които са прекалено слаби, за да работят. Тук не е много по-различно от безценния ти Лондон. Тези поне имат честността да се нарекат пирати.
Една алена роба до станциите за асимилиране привлече вниманието на Том. Кметът на пиратското предградие беше слязъл долу, за да огледа последния улов. Той вървеше бавно по металната пътека пред килиите, заобиколен от телохранителите си. Беше дребен и слаб човек, приведен и с увиснали рамене, плешива глава и тънък врат, който стърчеше от яката от котешка козина на мантията му. Не изглеждаше никак приятелски настроен.
— Прилича повече на прояден от молци лешояд, отколкото на кмет — прошепна Том, дръпна ръкава на Хестър и ѝ посочи. — Какво мислиш, че ще ни стори?
Тя сви рамене и погледна приближаващата свита.
— Предполагам, че ще ни изпратят в машинните отделения… — Хестър рязко млъкна и се вторачи в кмета, сякаш беше най-невероятното нещо, което някога беше виждала. Избута Том на една страна, навря лице между металните пръти на клетката и започна да кряска: — Пийви! — Даваше всичко от себе си, за да надвика врявата в дълбините. — Пийви! Насам!
— Познаваш ли го? — попита объркан Том. — Приятел ли ти е? Може ли да му се вярва?
— Аз нямам приятели — сопна се Хестър — и не може да му се вярва; той е безмилостно и опасно животно. Виждала съм го да убива хора само защото са го погледнали накриво. Да се надяваме, че плячката е оправила настроението му. Пийви! Насам! Аз съм! Хестър Шоу!
Безмилостното и опасно животно се обърна към клетката им и се намръщи.