Хестър се свлече на пода в клетката, сломена от отчаяние. Том я докосна по рамото, но тя го пропъди раздразнена. Погледна над нея. Пийви се отдалечаваше по опръсканите си с кръв пътеки, а пиратите приближаваха към тях с оръжия и окови. За негова изненада изпитваше по-скоро гняв, отколкото страх. Значи все пак след всичко, което бяха преживели, щяха да станат роби! Не е честно! Преди да осъзнае какво точно смята да направи, Том стана на крака, заблъска по мазните стоманени пръти на клетката и изкрещя със странен глас „НЕ!“.
Пийви се обърна. Веждите му изкатериха грубото му чело като планински гъсеници.
— НЕ! — изкрещя отново момчето. — Двамата се познавате и тя те помоли за помощ, затова трябва да ѝ помогнеш! Но ти си просто страхливец, който поглъща малки градове, които не могат да избягат, и убиваш хора или ги пращаш в ямите с роби, защото се страхуваш прекалено много от собствените си мъже, за да им помогнеш!
Магс и другите телохранители вдигнаха оръжията си и погледнаха Пийви очаквателно, готови да гръмнат наглия затворник. Но кметът им просто стоеше и зяпаше, докато накрая не тръгна бавно към клетката.
— Какво каза? — попита той.
Том отстъпи крачка назад. Опита се да проговори отново, но от устата му не излязоха никакво думи.
— Ти си от Лондон, нали? — попита Пийви. — Мога да разпозная тоя акцент навсякъде! При това не си от бедняшките квартали. От кой етаж си?
— В-втори — запелтечи в отговор Том.
— Втори етаж? — Пиратът погледна антуража си. — Чухте ли? Това е почти Хай Лондон, да знаете! Този младеж е част от елита на Хай Лондон. Какво търси джентълмен като този в клетка, Магс?
— Но ти каза… — заоправдава се пиратката.
— Няма значение какво съм БИЛ казал — изрева Пийви. — ИЗВАДЕТЕ го оттам!
Жената с роговете се зае с ключалката, докато вратата не се отвори. Другите пирати сграбчиха Том и го извадиха от клетката. Кметът им ги избута настрана и започна да тупа прахта от момчето с груба нежност и да мърмори:
— Не трябва да се отнасят така с един джентълмен! Спанър, върни му палтото!
— Какво? — подскочи пиратът, който беше отмъкнал връхната дреха на Том. — Няма начин!
Пийви извади оръжието си и го застреля.
— Казах да върнеш ПАЛТОТО на този джентълмен! — разкрещя се той на изненадано изглеждащия труп, а останалите побързаха да го свалят от мъртвеца и да го върнат на момчето. Пиратът потупа все още димящата дупка от куршум на гърдите. — Съжалявам за кръвта. — Звучеше искрено. — Но тези момчета нямат никакви маниери. Моля да ми позволиш да се извиня за недоразумението и да те приветствам в скромния си град. Голяма чест е най-накрая в него да стъпи истински джентълмен, сър. Надявам се да се присъединиш към мен за следобеден чай в кметството…
Том се ококори насреща му. Току-що осъзна, че няма да бъде убит. Покана за следобеден чай беше последното нещо, което беше очаквал. Пиратският кмет го поведе, но той се сети за Хестър, която продължаваше да е затворена в клетката.
— Не мога да я оставя тук! — заяви той.
— Кой, Хети ли? — Пийви изглеждаше изненадан.
— Пътуваме заедно — обясни Том. — Тя е моя приятелка…
— Има много други момичета в Тънбридж Уийлс — отвърна пиратът. — Много по-добри, имат си носове и всичко останало. Собствената ми дъщеря много ще се радва да се запознае с теб…
— Не мога да оставя Хестър — настоя момчето с всичката дързост, на която беше способно, и кметът само кимна на хората си да отворят отново клетката.
В началото Том си мислеше, че Пийви се интересува от същото нещо като госпожица Фанг — информация за това накъде се е насочил Лондон и какво го е отвело обратно в центъра на Ловния район. Но макар пиратът да му задаваше безброй въпроси за живота му в големия град, като че ли хич не се интересуваше от плановете му. Изглежда, беше доволен, че на борда му се намира „джентълмен от Хай Лондон“.
Пийви разведе Том и Хестър из кметството и ги представи на „съветниците“ си — свирепа шайка с имена, които някак им прилягаха: Джани Магс, Дебелия Мънго и Щадсфесер Зеб, Пого Наджър и Тракшънград Кид. След това дойде време за следобедния чай в личните му покои — една стая на горните етажи в кметството, изпълнена с плячка, където безбройните му хленчещи и сополиви деца се мотаеха в краката им. Най-голямата му дъщеря Кортина сервира чая в красиви порцеланови чаши и сандвичи с краставица върху поднос от орнаментирано стъкло. Тя беше мрачно и изплашено момиче с воднистосини очи и когато баща ѝ забеляза, че не беше изрязала коричката от филиите на сандвичите, я блъсна грубо.