Половин час по-късно чакаше на терминала „Сентръл Шафт“ асансьор за надолу.
Слезе на „Лоу Холбърн“ и отиде до края на етажа, покрай улици със занемарени метални апартаменти. Беше си облякла най-старите дрехи и вървеше с наведена глава. Куче беше плътно до нея. Вече не се изпълваше с гордост, когато хората я погледнеха. Смяташе, че си казват наум: „Това е Катрин Валънтайн, надменна малка госпожичка от първия етаж. Смятат се за голямата работа тия от Хай Лондон“.
Белсайз парк беше почти празен. Наоколо беше налегнал гъст смог от двигателите на Лондон. През годините моравите и градините с цветя бяха отстъпили място на селскостопанските култури и единствените хора наблизо бяха служители на „Паркове и градини“ — те вървяха между редовете със зеле и го пръскаха с някакъв препарат против зелени листни въшки. Недалеч се виждаше една занемарена конична сграда, чийто знак на покрива гласеше „Пийтс Ийтс“, а с по-малки букви отдолу беше написано „Ресторант“. Имаше маси отвън на тротоара, под тентата на заведението, и още повече — вътре. Хората разговаряха и пушеха на слабата светлина на работещ на половин мощност аргонов глобус. Едно момче, което седеше само на масата до вратата, стана и ѝ помаха. Куче размаха опашка. На Катрин ѝ беше необходимо известно време, за да познае чирак Под.
— Аз съм Бивъс — каза той и се усмихна нервно, когато момичето се разположи срещу него. — Бивъс Под.
— Спомням си.
— Радвам се, че дойдохте, госпожице. Щеше ми се да разговарям с вас още когато слязохте в Секция 60, но не исках Гилдията на инженерите да узнава, че съм в контакт с вас. Не желаят да разговаряме с външни лица. Взех си почивен ден, защото се подготвят за голяма среща, затова дойдох тук. Надали ще видите инженери да се хранят на това място.
— Не съм изненадана — измърмори под нос Катрин и погледна менюто. Имаше голяма цветна снимка на нещо, наречено „Специално меню“ — резен неправдоподобно розово месо, сложено между две кръгчета хляб от водорасли. Поръча си ментов чай. Пристигна в стъклопластова чаша и имаше вкус на химикали. — Всички ресторанти на петия етаж ли са такива?
— О, не — отвърна Бивъс Под. — Този е много по-хубав от останалите. — Не можеше да спре да зяпа косата ѝ. Беше прекарал целия си живот в лабиринтите на Търбуха на инженерите и досега не беше виждал някого с такава грива — дълга, лъскава и изпълнена с живот. Според неговата гилдия косата беше ненужна, тя беше отживелица от едни отминали времена, но когато погледнеше Катрин, започваше да се пита дали…
— Каза, че се нуждаеш от помощта ми… — момичето го прикани да бъде по-конкретен.
— Да — отвърна Бивъс. Погледна през рамо, за да провери дали някой не ги подслушва. — Става въпрос за онова, което ме попита. Не можех да ви кажа при резервоарите. Не и пред Нимо. Бездруго си навлякох достатъчно неприятности, като се опитах да помогна на онзи беден човечец…
Тъмните му очи отново се наляха със сълзи и на Катрин ѝ се стори много странно, че един инженер може да се разплаче толкова лесно.
— Вината не е твоя, Бивъс — каза тя. — Какво можеш да ми кажеш за момичето? Видя ли я?
Чиракът кимна и си спомни онази вечер, в която Лондон изяде Солекоп.
— Видях я като притича покрай мен, а онзи чирак историк я преследваше. Той се провикна за помощ, затова хукнах след него. Момичето се обърна, когато стигна до шахтите за отпадъци. Имаше нещо нередно с лицето ѝ…
Катрин кимна.
— Продължавай.
— Чух я да му крещи. Не успях да разбера всичко заради двигателите и шума от асимилиращите станции, но говореше нещо за баща ви, госпожице. След това посочи себе си и каза „нещо си нещо си нещо си Хестър Шоу“. След това скочи.
— И е завлякла бедния Том със себе си.
— Не, госпожице. Той остана сам. Изглеждаше леко глуповато. След това се издигна дим и не можех да виждам. Не след дълго мястото беше претъпкано с полицаи, затова се скатах. Не ми е позволено да напускам поста си, разбирате ли? Това е причината да не мога да споделя с никого какво съм видял.
— Но сега споделяш с мен — отбеляза Катрин.
— Да, госпожице. — Чиракът се изчерви.
— Хестър Шоу?
Катрин се опита да си спомни нещо за това име, но в главата ѝ нямаше нищо за него. Нито пък разбираше описанието на събитията, което се разминаваше с разказа на баща ѝ. Катрин реши, че вероятно Бивъс се е объркал.
Чиракът отново се огледа нервно наоколо, след което зашепна:
— Наистина ли мислите онова, което казахте относно баща си, госпожице? Наистина ли може да направи нещо, за да помогне на затворниците?
— Ще го стори, когато му разкажа какво се случва — обеща Катрин. — Сигурна съм, че не е наясно. Няма смисъл да ми говориш на „вие“. Наричай ме Катрин. Кейт.