На няколко километра от залива, където бяха излезли на сушата, Крайслер Пийви се спря на върха на едно стръмно възвишение и изчака останалите да го настигнат. Вървяха бавно. Най-отпред бяха Том и Хестър, следвани от Еймс с неговата карта и Магс и Мънго, приведени под тежестта на оръжията си. Зад тях бяха останали стръмните скалисти склонове на острова, които водеха до морето, и група лодки, събрани около останките на Тънбридж Уийлс, както и един сал с кран. Островитяните не си губеха времето и вече плячкосваха потопеното предградие.
— Кореняшка сган — изръмжа Пийви.
Том почти не беше продумал на кмета, откакто стигнаха брега. Изненада се, когато забеляза сълзите в очите на дребния човек.
— Много съжалявам за семейството ти, господин Пийви. Опитах се да им помогна, но…
— Нищожни твари! — изпръхтя пиратът. — Не съм се разподсмърчал за тях. Ойде прекрасното ми предградие! Глей ги тия! Проклети кореняци…
Някъде далеч на юг се разнесе стрелба.
Пийви засия. Обърна се към спътниците си.
— Чуйте! Вероятно някои от момчетата са се добрали до брега! Ще видят сметката на тези кореняци! Ще се обединим с тях! Ще завземем Въздушен пристан, ще оставим неколцина от екипажа му, за да го поправят, ще избием останалите и ще отлетим отново към богатата суша. Ще се спуснем от небето върху няколко големи града, преди да се е разнесла мълвата, че Въздушен пристан се управлява от пирати! Възможно е дори да си уловим някой от тях!
Пийви отново потегли, като подскачаше от камък на камък, а маймуната от своя страна се разхождаше по увисналите му рамене. Другите го последваха. Магс и Мънго изглеждаха замаяни от загубата на Тънбридж Уийлс и не бяха убедени в последния план на кмета си. Постоянно си разменяха погледи и мърмореха, когато не можеше да ги чуе… но се намираха в непозната страна и Том не мислеше, че ще имат смелостта да се опълчат на Пийви, поне не все още. Що се отнасяше до господин Еймс, през живота си той никога не беше стъпвал на самата земя.
— Ужасно е! — избоботи старият учител. — Толкова е трудно да се върви… Всичко е в трева! Може да има диви животни, змии… Сега разбирам защо нашите предшественици са решили да не живеят на земята!
Том знаеше точно как се чувства. На север и на юг от тях се разпростираха стръмните земи на Черния остров, а над тях склонът ставаше почти вертикален и водеше към брулени от вятъра тъмни скали, които стенеха с призрачни гласове. Някои от по-високите върхове на скалите бяха изваяни в такива форми, че от брега приличаха на крепости и групичката на Пийви правеше дълги заобиколни маневри, преди да открият, че това са само камъни.
— Прекрасно — въздъхна Хестър, която куцукаше до Том. Усмихваше се на себе си — нещо, което момчето не я беше виждало да прави — и си свирукаше някаква мелодия през зъби.
— Защо си толкова щастлива? — попита Том.
— Ами нали отиваме във Въздушен пристан? — отвърна шепнешком на въпроса му с въпрос тя. — Намира се някъде пред нас и малката шайка на Пийви в никакъв случай няма да успее да го превземе, не и с кореняците и хората от града срещу тях. Ще ги убият, а ние ще си намерим дирижабъл, който да ни отведе обратно в Лондон. Ана Фанг е там, нали помниш? Сигурно ще ни помогне отново.
— О, тя! — отвърна разгневен Том. — Не чу ли какво каза Пийви? Тя е шпионин на Лигата.
— И аз така си мислех — призна Хестър. — Имам предвид, че се досетих от всички въпроси, които задаваше за Лондон и Валънтайн.
— Да беше ми казала! — сопна се момчето. — Можеше да разкрия някоя важна тайна!
— Защо това трябва да ме тревожи? — попита момичето. — И откога чираците историци знаят важни тайни? Както и да е, просто смятах, че си се досетил, че тя е шпионин.
— Не ми приличаше на такъв.
— Ами принципно това е в реда на нещата. Да не очакваш да носят огромна табела, на която пише „ШПИОНИН“, или пък някаква специална шпионска шапка? — Хестър беше в някакво странно весело настроение и Том се зачуди дали тези стръмни склонове не ѝ напомняха за детството ѝ на онзи остров. Неочаквано момичето докосна ръката му и каза: — Бедничкият Том. Едва сега научаваш онова, на което ме научи Валънтайн преди толкова много години: не можеш да имаш доверие на никого.
— Хм — отвърна момчето.