Том изпусна дълга въздишка на облекчение и стана на крака. Другите изръмжаха и също се раздвижиха, а изпод краката им се търкаляха малки камъчета надолу по склона. Оттук се виждаха вървящи по улиците на въздушния кервансарай хора с фенери и факли, както и осветени прозорци, които го наведоха на мисълта колко би било хубаво да е някъде на сухо и топло. Въздушен пристан беше осветен навсякъде с електрически светлини. Вятърът носеше далечни звуци от крясъци и заповеди, музика и веселба.
— Мътните ме взели! — изсъска Мънго. — Закъсняхме! Тръгва си!
— Глупости — присмя му се Пийви.
Всички обаче виждаха, че газовите балони са почти пълни. Няколко минути по-късно по склона се разнесе ревът на двигателите, който се усилваше и намаляваше според прищевките на вятъра. Предницата на летящия град се издигна нагоре, а рачешките му крака се прибраха в задната му част.
— Не! — изкрещя Пийви и хукна надолу по хълма, като се спъваше и удряше в камънаците, докато тичаше към равната блатиста земя. Чуха го да вика: — Върни се! Ти си моят улов! Потопих собствения си град заради теб!
Мънго, Магс и Еймс също хукнаха след него, а Хестър и Том — след тях. В основата на склона земята стана мека и мочурлива, а луната и светлините на политащия град се отразяваха в близките локви.
— Върни се! — продължи да вика Пийви някъде пред тях. — Върни се! — И след това: — Ах! Ох! Помощ!
Тръгнаха по посока на гласа му и пронизващите писъци на маймуната, но всички спряха заедно на ръба на едно дълбоко блато. Пийви вече беше затънал до кръста. Маймуната беше кацнала на главата му като моряк на потъващ кораб и се хилеше изплашена.
— Подайте ми ръка, момчета! — примоли се кметът. — Помогнете ми! Все още можем да го хванем! Градът само изпробва двигателите си! Пак ще кацне!
Пиратите го гледаха мълчаливи. Знаеха, че няма начин да спипат летящия град и че вероятно виковете и крясъците му вече бяха предупредили островитяните за присъствието им.
— Трябва да му помогнем! — прошепна Том и тръгна напред, но Хестър го спря.
— Твърде късно е — каза му тя.
Пийви затъваше все по-надолу — тежестта на кметската му верижка го дърпаше надолу. Пиратът запелтечи, когато устата му започна да се пълни с кал:
— Хайде бе, момчета! Магс? Мънго? Аз съм ваш кмет! Направих всичко това за вас! — Потърси Том с ококорени и ужасени очи. — Кажи им, Томи, момчето ми! — изскимтя Пийви. — Кажи им, дето исках да направя Тънбридж Уийлс велик! Да ни уважават! Кажи им…
Първият изстрел отнесе маймуната от главата на кмета и във въздуха полетяха парчета козина. Вторият и третият улучиха гърдите му. Пийви отпусна глава и тинята го погълна с тихи, клокочещи звуци.
Пиратите се обърнаха към Том.
— Сигур’ нямаше да сме тук, ако не беше ти — измърмори Мънго.
— Ако не беше пълнил главата на шефа с тея идеи за маниери, градове и те такива — съгласи се Магс.
— Различни вилици за всяко ястие и никакво говорене с пълна уста! — захили се Еймс.
Том заотстъпва назад, но за голяма изненада Хестър застана между него и пиратите.
— Той не е виновен! — каза тя.
— Ти също не си ни от ник’ва полза — изръмжа Мънго. — Никой от вас не е. Ние сме пирати. Ня’аме нужда от уроци по етикет и не ни тря’а нек’во обезобразено момиченце. — Пиратът вдигна оръжието си и Магс стори същото. Дори господин Еймс извади един малък револвер.
Но от мрака се разнесе глас:
— ТЕ СА МОИ.
21.
В Инженериума
Лондон се катереше към едно високо плато, където осеяната със следи от градове земя беше покрита с преспи сняг. Далеч зад него — но недостатъчно далеч — го следваше Панцерщад-Байройт. Вече представляваше не просто застрашително петно на хоризонта, а огромна тъмна маса от колела и етажи. Златната филигранна украса на главната палуба се виждаше съвсем ясно над дима от фабриките и двигателите. Лондончани се бяха скупчили на задните наблюдателни платформи и мълчаливо наблюдаваха как разстоянието между двата града бавно се смалява. Същия следобед лорд-кметът обяви, че няма място за паника и че Гилдията на инженерите ще изведе града от кризата — но вече имаше бунтове и безредици на долните етажи, затова се наложи да бъде изпратен отряд бийфийтъри, който да пази реда в Търбуха.
— Старият Кроум не знае какви ги говори — измърмори един от мъжете, който беше на смяна в асансьорната станция на „Куърк Съркъс“ същата вечер. — Не съм предполагал, че някога ще го кажа, но той е глупак. Да доведе бедния стар Лондон толкова на изток, след като сме пътували дни наред, седмици наред дори, само за да бъдем налапани от някаква голяма стара агломерация. Ще ми се Валънтайн да беше тук. Той щеше да знае какво да направи…