— Ако Куче хареса някого — заяви дъщерята на главния историк, — обикновено и аз го харесвам. Продължавай, татко, запознай ни, както е редно!
Валънтайн се засмя.
— Е, Кейт, това е Том Натсуърти, който е изпратен тук долу, за да помага, и ако твоят вълк е приключил с него, мисля, че трябва да го оставим да си върши работата. — Главният историк сложи нежно ръка на рамото на момчето. — Не е кой знае колко много, просто ще огледаме за последно станциите и после… — Погледна отново бележката от Померой, накъса я на малки парчета и ги хвърли в малкото червено кошче до бюрото си. — След това може да си вървиш.
Том не знаеше какво го беше изненадало повече — че Валънтайн щеше да го пусне или че беше дошъл лично долу в станциите. Обикновено висшите членове на гилдиите предпочитаха да си седят в комфортните си кабинети и оставяха чираците да вършат тежката работа долу сред жегата и изпаренията. Но Валънтайн беше тук, свали си черната роба, закачи си писалка на джоба на жилетката и се спря на вратата, за да се усмихне на Том.
— Хайде да се заемаме с работата — каза той. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще можеш да идеш на празненството в Кенсингтън Гардънс…
Слизаха надолу и надолу, а Куче и Катрин ги следваха по петите. Минаха покрай склада и продължиха по виещи се спираловидни метални стълби към станциите за асимилиране, където с всяка изминала минута Солекоп ставаше все по-малък. От него беше останал единствено стоманен скелет, който машините разкъсваха и отнасяха към пещите за стопяване. Междувременно върху конвейерите се бяха образували планини от тухли, плочи, дървен материал, сол и въглища, които пътуваха към сърцето на Търбуха, а мебели и провизии биваха прибирани от събиращите бригади.
Събирачите бяха истинските владетели на тази част на Лондон и го знаеха. Те вървяха наперено по тесните алеи с пъргавостта на котараци, голите им гърди лъщяха от пот, а очите им бяха скрити зад тъмни защитни очила. Том винаги се беше страхувал от тях, но Валънтайн ги поздравяваше непринудено и ги разпитваше дали са намерили нещо сред плячката, което може да представлява интерес за Музея. Понякога се спираше да се пошегува с някой събирач или да го попита как е семейството му — и не пропускаше да го представи на „колегата ми, господин Натсуърти“. Том се изпълни с гордост. Валънтайн го третираше като възрастен. Така сториха и бригадните работници, те докосваха мазните козирки на шапките си и се ухилваха, докато се представяха. Имаше чувството, че всички се казват Лен или Смъджър.
— Не обръщай внимание какво говорят в Музея за тези момчета — предупреди го Валънтайн, когато един от мъжете с име Лен ги отведе до един контейнер с антики. — Само защото живеят в по-бедните квартали и говорят с уличен акцент, не означава, че са глупци. Точно заради това обичам да слизам лично, когато станциите заработят. Често се случва събирачите и боклучарите да намират артефакти, които историците са пропуснали…
— Да, сър… — съгласи се Том и хвърли бърз поглед на Катрин.
Копнееше да направи нещо, което да впечатли главния историк и красивата му дъщеря. Само да можеше да открие някакво чудесно парче Стара технология сред целия този боклук, нещо, с което да го запомнят дори след като се приберат в луксозния си дом в Хай Лондон. Иначе съществуваше голяма вероятност след тази обиколка около станциите повече да не ги види!
Изпълнен с надежда да ги впечатли, Том прибяга до контейнера и надникна вътре. В интерес на истината, от време на време се откриваше Стара технология — в антикварните магазини на малките градчета или на полиците на камините на възрастни дами. Представи си как може да преоткрие някоя легендарна тайна, като например за по-тежките от въздуха летящи машини или за юфката! Можеше дори откритието да е от полза за Гилдията на инженерите и да го изложат на витрина в Музея, на която да пише: „Открито от господин Т. Натсуърти“. Том надникна в купчината с боклуци в контейнера — вътре имаше парчета пластмаса, стойки за лампи, смачкана играчка земеход… Една малка метална кутия привлече погледа му. Взе я и я отвори. Собственото му лице се появи насреща му, отразено в сребрист пластмасов диск.
— Господин Валънтайн! Вижте! Това е сиди!
Главният историк бръкна в кутията и го извади, след което го наклони на една страна, за да се наслади на подобната на дъга светлина, която се образува върху повърхността на диска.
— Точно така — съгласи се той. — Древните са ги използвали в компютрите си като начин за съхранение на информация.