- Определено си знаете работата.
- Няма как иначе, върша я цял живот. Ако искате, ще ви дам две-три имена. Можете да кажете, че сте ги разпитали. Огледайте набързо мястото, щракнете няколко снимки и за вечеря ще сте си в Блумингтън.
- Строен план - съгласих се. - Но ще трябва да поговоря и с един-двама съседи.
Той кимна и аз му подадох писалката и бележника със спираловидно телче, който бях купил за случая. Купил бях и фотоапарат, който се мъдреше на предната седалка на взетата под наем кола, в случай че някой от пожарникарите пожелаеше да ме придружи до мястото. Началник Блонърт написа няколко имена в бележника.
- Три стигат ли?
- Достатъчно са ми.
Той откъсна празен лист от бележника и написа на него името ми.
- Може ли номера на мобилния ви телефон?
Дадох му го и се замислих за предупреждението на Сал. Виждах накъде отиват нещата.
- Трябва ли ви придружител дотам?
- Не, само на няколко пресечки е - отговорих. - Тръгвам и ви оставям да си вършите инспекцията.
Изправих се и протегнах ръка към него. Той се поколеба дали да не каже още нещо.
- Колкото до съседите - рече, - моите хора бяха на мястото четири минути и двайсет секунди след обаждането. Можете да го проверите: четири минути и двайсет секунди.
Изгледа ме със сериозни очи.
- Това е доста бързо - отбелязах, за да запълня мълчанието.
- Беше след полунощ - додаде той, - тъмно като в рог. Оградихме периметър и бързо избутахме съседите надалеч. Няма да ви кажат нещо различно, на което може да се разчита.
- Няма проблем, началник. Ще платим иска. Момиченцето вече е преживяло достатъчно. Междувременно ми спестихте време и труд и го оценявам. - Усмихнах се и този път той разтърси ръката ми. - Ще се видим в Сиатъл, началник.
- Аз ще съм там - каза той. - На Портидж Бей.
- И ще си сръбвате кафе с жена ви - допълних аз.
Той се усмихна и повтори жеста с вдигнатия палец.
- Точно така.
12.
Изгорелият дом на Грег и Мелани беше през един квартал от тузарския кънтриклуб “Ъпър Монтклеър“. Тук къщите бяха двуетажни, богаташки, с мазета, тухлени фасади и покриви от битумни шиндли. Не съм специалист, но бих ги оценил на около седемстотин и петдесет или дори осемстотин хиляди.
Слязох от колата и я заключих с дистанционното. Преди да се отправя към къщата и без да се взирам в нещо конкретно, обходих с поглед района и не ми хареса онова, което зърнах с крайчеца на окото си: Хонда Сивик, син металик, модел 2006 година, паркирана на място, където я нямаше секунди по-рано. Внезапно се извъртях, като се престорих, че съм забравил нещо в багажника. Не беше нужно да се старая за “Оскар“ в изпълнението си, тъй като имах там скрит умален модел “Смит енд Уесън“ 642.
Когато отворих багажника и взех пистолета, видях хондата да се движи към мен. Макар слънцето да се отразяваше в предното стъкло, забелязах, че я шофира жена.
Хондата спря на около три метра от моята кола, което означаваше, че заради положението ѝ не можех да видя нищо, без да покажа поне част от лицето си иззад вдигнатия капак на багажника. Хванах пистолета в дясната си ръка и зачаках. Можеше ли Демео да е пратил жена да изпълни задачата? Напъвах си мозъка. Имаше ли в бизнеса ни достатъчно дръзки жени, че да подкарат насреща ми посред бял ден и да опитат покушение срещу живота ми? Кали може би, но тя беше в моя отбор. За друга не ми идваше наум.
Внезапно чух вратата на колата да се отваря и всяка клетка в мозъка ми се напрегна за смъртоносна конфронтация. Изчаках да чуя стъпки и си помислих: да, Демео би могъл да изпрати жена. Ала той ме познаваше и знаеше на какво съм способен. Нима би пратил само един човек, за да извърши убийството ми?
В никой случай.
Което означаваше, че някой друг си проправя път зад мен и застава на позиция, за да отправи фаталния изстрел.
Което пък означаваше, че трябва да обърна глава и да видя какво става зад мен. Уви, точно когато се канех да направя това, я чух да слиза от колата и да върви към мен. Не смеех да погледна зад себе си, не смеех и да не погледна. Както се развиваха нещата, никак не ми харесваха шансовете ми.
Тя вървеше целеустремено, право към мен, но засега никой не се беше опитал да ме гръмне изотзад. Редица мисли минаха през ума ми и ме принуждаваха да взема светкавични решения. Щях да разчитам на умения и инстинкти за оцеляване, култивирани всекидневно в продължение на петнайсет години.
Тя се намираше някъде около предния ми десен калник, което в обичайния случай би ме накарало да направя движение вляво. Но не, тъкмо това очакваха от мен. На това разчитаха.