Само че вече бях погледнал в тази посока и не бях забелязал нищо тревожно. Какво пропусках? Какво имаше вляво от мен, което евентуално би могло да ме застраши?
Къщата.
Вероятно някой беше в къщата и изчакваше момент за добър прицел. Тя идва отдясно, аз се отмествам вляво и бум.
Напрегнат момент, изискващ мобилизация.
Изчаках още секунда, докато тя съвсем ме приближи, приклекнах, изместих се вдясно и надникнах над задния калник. И на ти теб изненада.
Беше Катлийн Грей.
- Донован, какви ги вършиш, по дяволите? - каза тя, като ми даде точно толкова време, че да пусна пистолета в багажника, без да го забележи. Нужни ми бяха няколко секунди да се съвзема и да нормализирам пулса си. Вдишах дълбоко и се изправих.
- От всички барове във всички градове на света тя да вземе да влезе точно в моя - издекламирах.
Тя не се хвана на разсейващия цитат.
- Това в багажника ти пистолет ли е? Господи, Донован! Ама вярно, какво си наумил?
- В какъв смисъл?
- Обади ми се една приятелка от Центъра по изгаряния. Лелята на Ади ѝ казала, че ще дойдеш да видиш къщата. Докато се свържа с Хейзъл по телефона, я деляха секунди да позвъни в полицията. Уверих я, че сигурно погрешно е изтълкувала разговора ви, но ето че си тук.
- Спокойно. Просто правя оглед.
- Моля? За какъв се мислиш, за таен детектив? Какво точно търсиш?
- Улики за палеж.
Това я стъписа за момент и я накара да млъкне. Обясних:
- Говорих с Хейзъл, защото исках да проверя дали някой е създал фонд за Ади. Исках да направя дарение.
- Представям си изненадата ти, когато си узнал, че семейството ѝ е спечелило от лотарията.
- Да, но после научих, че плащанията спрели със смъртта на родителите и че Хейзъл се е отказала да осиновява Ади.
- Какво общо има това с палеж?
Снижих глас и се огледах, за да съм сигурен, че никой не се е стаил наблизо.
- Може и нищо да не е - рекох, - но познавам един, който изкупува структурирани депозити. После убива полз- вателя и задържа парите.
Тя ме изгледа, сякаш бях побъркан.
- Звучи като филмов сценарий - отбеляза.
- Аха.
Тя поклати глава.
- Слушай, знам, че си някаква клечка от Държавния департамент, или от ЦРУ, или от Вътрешна сигурност, или все едно откъде. Само че това тук е Монтклеър, Ню Джързи, не Готъм Сити.
Запазих мълчание.
- Откъде знаеш, че предположенията ти са истина?
- Преди две години същият човек се опита да наеме мен за убийството.
Тя се облещи за миг. После избухна в смях.
- Хубаво, не ми казвай. Боже, Донован, такива ги плещиш!
Беше облечена във виненочервено палто до коленете, носеше фигурален чорапогащник, който изглеждаше много по-секси, отколкото звучи, и виненочервени боти.
- На работа ли ще се връщаш? - попитах я.
- Какво, и да пропусна голямата авантюра?
Отново огледах мястото около нас, със съзнанието, че времето ми изтича. Не след дълго началникът Блонърт щеше да се обади на Джо Демео, който като нищо щеше да прати неколцина гадняри да ме убият. Трябваше да измъкна Катлийн оттук, и то бързо.
- Имаш ли представа на какво ще заприличат ботите ти от саждите? - реших да я стресна.
- Боже, Донован, сигурно все с разни лигли движиш! Все ще намеря чисто място, откъдето да те наблюдавам как душиш и ми се фукаш. А после можеш да ме заведеш на обяд.
- Нека се разберем така - предложих. - Избери някой оживен ресторант и иди да ме чакаш там. Ще приключа тук до двайсет минути и идвам при теб.
Тя ме изгледа много продължително, после отклони очи към къщата.
- Погледни само тези цветя и плюшени животни край верандата - промълви. - Толкова е тъжно. - Известно време помълча замислена. - Знам, че я познавам само от две седмици, но тя е възхитителна. Ако някой на света заслужава майчина любов, това е Ади.
Кимнах.
- Избери сепаре, ако имат, и гледай от моето място да има видимост към главната улица.
- Ама ти сериозно ли?
- Напълно. Искам да мога да виждам също така тоалетните и кухнята.
Тя се поколеба. За секунда се побоях, че съм я уплашил. После тя сви рамене и подхвърли:
- Никак не си лесен, ще знаеш.
- Знам.
- Обещай, че ще дойдеш.
Обещах.
Тя посочи ресторант и ми обясни как да стигна до него. Понечи да тръгне, после се обърна с палава усмивка и каза:
- Целуни ме.
Позволих си и аз да се усмихна.
- Добре - казах, - но да не е като на кино.
Наблюдавах я, докато се отдалечаваше с колата, и продължих да оглеждам, за да се уверя, че никой не я следва. После се залових с огледа на къщата. Повечето външни стени си бяха на място, но отвътре всичко бе опустошено. Не можах да сляза в мазето, нито да се кача на втория етаж, но части от него бяха паднали в главната спалня. Отне ми по-малко от десет минути да разбера какво се беше случило и как точно, но все пак разговарях с един от съседите.