- Имам ти доверие.
Кимнах и насочих внимание към чинията си. Беше трудно да довърша мазните си пържени картофи с омотани в лепенка ръце, но се справих някак. После попитах:
- Ще го ядеш ли този сандвич?
14.
- Ще искате ли десерт? - притеснено се поинтересува келнерът ни.
- Как ти е името, синко? - попитах го.
- Джаред, господине.
Подадох на Джаред един “Бенджамин Франклин“ и го попитах дали е видял едрия тип в кухнята, онзи с тъмния костюм и черната риза, дето надзърташе през стъклото на всеки трийсет секунди. Лицето на Джаред помръкна. Опита се да ми върне стотачката.
- Никак не искам да се забърквам в това - каза.
- Не поглеждай към кухнята - предупредих го. - Просто ми отговори. Къде е застанал по отношение на вратата?
- Като влезете през вратата, ще ви се падне отдясно.
- Вратата се отваря надясно - отбелязах. - Значи при влизането ми той ще е скрит от поглед, нали така?
- Да, господине. Какво смятате да правите?
- Създаде ли ви неприятности вече?
Джаред снижи гласа си до шепот.
- Успя да наплаши всички. Има пистолет.
- Някой повика ли полиция?
- Не се осмеляват. И не мога да ги обвиня.
- Добре - рекох. - Ето какво ще направим.
- “Ние“ ли, господине?
- Точно така, синко. Днес ти ще станеш герой.
Споделих плана си с Джаред и Катлийн. Тя попита:
- Какво е “целувка от Глазгоу“?
- Ще ти кажа после.
- При положение, че планът проработи.
- Ще проработи. Тези не са от най-добрите хора на Демео.
- Откъде знаеш?
- Първо, познавам най-добрите му хора и те са в Ел Ей да го охраняват. Второ, тук са трима.
- Е, и?
- Ако наистина ги биваше, двама щяха да му стигнат. Онзи в кухнята е най-малко опитният. Има роднинска връзка с единия от бандитите на паркинга, вероятно е малкият му брат. Видях приликата им. Това сведение ще ни е от полза. - Свалих си колана и отмерих около трийсет сантиметра от катарамата. Забих върха на ножа си там и го завъртях, за да направя малка дупка. После го провесих около шията си и попитах Джаред: - Готов ли си, синко?
Той погледна към ръцете ми. Подути. Погледна Катлийн. Тя сви рамене. Пак погледна към мен. Кимнах му. Той отвърна:
- Да, господине.
Изчаках бандита пак да надникне през прозорчето. Когато приклекна зад вратата, аз скочих на крака. Джаред се отправи към кухненската врата с решителна крачка, а аз го последвах по петите. Когато отвори, извъртях се и нахълтах вътре гърбом. Останалото се случи в реално време, в последователност, и макар да не видях всичко, чувах или усещах да се разиграва около мен. Джаред наведе глава и хукна през кухнята, като крещеше до бога. Една сервитьорка изпищя и рухна на пода в припадък. Готвачите замахаха с ръце и се разбягаха във всички посоки. Приклекнах, за да се запазя от десния ъперкът, дето и баба ми щеше да го предусети.
Задачата на Джаред бе да изтича на паркинга с крясъци “Боже мой! Той е мъртъв!“. Това щеше да разсее бандитите и да ги отклони от първоначалния им план, което бе важно, защото основният урок, усвоен от всеки успешен уличен боец, е, че не бива да водиш схватка с опонентите ти по начина, по който те се опитват да те атакуват.
Доверявах се на Джаред, че ще изпълни ролята си, и се съсредоточих върху своята. Докато кухненският бандит се опитваше да си възстанови равновесието, изгубено при неуспешното замахване към мен, аз се изправих в пълен ръст и с все сила го блъснах с чело в основата на носа, при което го строших на мига.
Целувката от Глазгоу.
Бях я правил хиляда пъти в гимнастическия салон, но само двайсетина пъти в реалния живот. Целувката от Глазгоу винаги е печеливш ход дори срещу опитни бойци, в случай, че не я очакват. Никога не бих я пробвал срещу истински професионалист, но този тип беше по-лесен за удряне и от боксовата круша в салона.
Инерцията, която бях създал, отведе челото ми надолу към скулите му, което означаваше, че фрагментите от носа му ще последват същата траектория. Той се строполи сгърчен на пода. Забелязах издутина от пистолет на кръста му под сакото. Затъкнах оръжието му в панталона си, преобърнах тялото му с крак и погледнах лицето му. Не го познавах, но сега дори жена му или любовницата му не би го разпознала. Кръвта, рукнала от носа му, се разпростираше настрани по лицето му като смес за палачинки, изсипана в нагрят тиган.
Счупването на нечий нос в основата му по този начин предизвиква учудващо голяма болка, зашеметява го и замъглява погледа му, което ми дава време да обмисля други варианти. Като да сваля колана от раменете си, за го омотая около врата му, да го затегна с катарамата и да дръпна главата му в обратната посока с крака си. Натиках дебелата му шия в тесния клуп, създаден чрез пробитата малко преди това дупка.