Бандитът се задушаваше. Кръвта пръскаше от лицето му като от отвора за издишване на кит и догадките ми бяха, че ще е мъртъв до две минути. Дръпнах го с тласък да се изправи на крака, но той беше твърде тежък да го държа с една ръка, при това се въртеше и риташе, отворих вратата, поставих я помежду ни, прехвърлих колана през горния ѝ ръб и го задържах на място, като дърпах колана с лявата си ръка. По този начин вратата вършеше повечето от работата и бандитът висеше от предната ѝ страна, а аз бях от задната. Притеглих го и заедно се притиснахме към стената, което бе подходящата позиция, тъй като двамата бандити от паркинга току-що бяха нахлули през задния вход на кухнята с извадени револвери.
Първото, което зърнаха, бе как партньорът им виси на колан от вратата, дави се и плюе кръв, стиска се за врата, рита и се задъхва. Второто, което зърнаха, бе моята подаваща се иззад него глава.
Онзи, който приличаше на брат на умиращия бандит, изкрещя “Рей!“. Другият ме нарече с мръсна дума и заплаши да ме застреля, ако не освободя Рей. Всички останали в кухнята отдавна бяха залегнали на пода и бяха намерили прикритие - всички освен припадналата сервитьорка. Тя започваше да се свестява. Клиентите в предната част на закусвалнята едва сега осъзнаха, че в кухнята се случва нещо много лошо. Чух врявата, каквато вдига група от непознати помежду си хора при опит да вземат решение. Ако бяха умни, щяха да последват примера на Катлийн и бързичко да се скрият под масите.
- Ето как ще стане - казах на въоръжените мъже. - Пускате пистолетите си и ги ритате по пода към мен. Иначе Рей ще умре от задушаване.
- Не си давам пистолета никому - презрително процеди приятелят на Рей.
Присвих очи да го видя по-добре.
- Това “Монстър Магнум“ ли е? - попитах. - По дяволите, не те виня, страхотно оръжие е.
Мъжът с магнума ме игнорира и продължи да говори, докато направи крачка встрани от брата на Рей, като се опитваше да създаде дистанция помежду им и да си проправи път до сляпата ми зона.
- Счупен нос, колан около врата... не се умира от това. Пълни глупости дрънкаш.
Братът на Рей не беше толкова сигурен.
- Млъкни, Джо. Той умира, погледни го! Брат ми умира! - А на мен каза: - Пусни го, Крийд,. Пусни го, и си тръгваме, кълна се.
Джо обаче беше намислил друго. Той прихвана падналата сервитьорка и опря пистолета си в трапчинката под ухото ѝ.
- Пусни го, Крийд, иначе ще я гръмна. Хич не си мисли, че няма да го направя!
Жената изпищя. Аз се разсмях.
- Мислиш, че ми пука дали ще я гръмнеш? Май са забравили да те осведомят с какво си изкарвам прехраната.
Рей, бандитът на вратата, беше тежък и лявата ми ръка започна да изтръпва от усилието. Знаех, че няма да мога да го държа изправен още дълго. Оръжието на Рей бе малък трийсет и осем калибров револвер, добър избор за на кръста. Грабнах го в дясната си ръка.
- Последен шанс, Крийд - подвикна Джо. - Знаеш какво ще направи този топ от главата ѝ. Ще я пръсне като зряла диня. - И той освободи предпазителя за драматичен ефект.
Подейства. Чу се удовлетворяващото прецизно тракване, което обичах у тази конкретна марка. Чувствителен съм към уникалните звуци, които всяко оръжие издава, и слухът ми успя да изолира този от предсмъртното гър- горене в гърлото на Рей, от шума на ритниците му по до- лната част на вратата, на която висеше. Чух го през врявата откъм ресторанта, където клиентите крещяха, тичаха, събаряха столове и газеха един върху друг в опитите си да се измъкнат навън. Чух звука от оръжието на Джо и се влюбих в него. Макар да беше твърде голямо за употреба в ежедневни ситуации, нямах търпение да го добавя към колекцията си.
Джо бе отправил заплахата си и се чувстваше ангажиран да я изпълни. Той инстинктивно наклони глава назад, по-далеч от сервитьорката, което ми подсказа, че се кани да дръпне спусъка и не ще мозъка ѝ по лицето си. Усетих тежестта на револвера на Рей в дланта си. По нея прецених, че разполагам с пет патрона, но ми бе нужен само един, за да убия Джо. Не знаех какви точно използва Рей, но пратих един от тях в слепоочието на Джо и главата му отскочи при удара. Той падна на пода, тънка струйка дим се изви от дупката в главата му и потече тъмна кръв. Чух продължителния писък на сервитьорката и се почудих колко ли години психотерапия щяха да са потребни след такова преживяване.
Ала не я погледнах, бях зает да гледам брата на Рей. Той каза: