- Крийд. Моля те. Пусни го.
- Ще свалиш ли оръжието? - попитах го.
Той поклати отрицателно глава и по бузите му се застинаха сълзи. Левият крак на Рей беше вече неподвижен, а десният едва потрепваше.
- Обичам те, Рей - промълви той.
Усетих какво предстои и пуснах Рей в мига, когато брат му го простреля, след което се хвърли към пода вдясно от мен, стремейки се към позиция, откъм която бях най-уязвим. Не можех да му позволя да я заеме, затова се подпрях на земята на едно коляно и пратих един куршум в лявото му око и още един в темето му. Опитах се да бутна вратата напред, но тялото на Рей я държеше неподвижна, затова се проврях отзад и се погледнах дали не съм прострелян през тялото на Рей.
Не бях.
Прегазих през трупа на Джо и зърнах магнума на метър и нещо разстояние. “Монстър Магнум“ не се взема ей тъй, повдига се церемониално, което и направих и си позволих да му се полюбувам няколко секунди. Този .50-калибров магнум “Смит енд Уесън“ бе най-голямото, най-тежко и мощно фабрично произведено ръчно оръжие в света. Пред него предпочитаният револвер на Мръсния Хари изглежда като детска играчка. Не бях очаквал оръжие с такъв размер и се запитах как на Джо не му бе хрумнало да застреля Рей. 50-калибровият куршум щеше да мине през него, през вратата, през мен, че и през стената зад нас.
Нямах търпение да се похваля на Катлийн какъв късмет съм извадил. Имах чувството, че най-сетне съм намерил жена, с която мога да говоря за тези неща, ако не броим Кали. Кали беше чудесна, но нямаше никаква сърдечност у нея. Бе изтъкана от убийствени инстинкти и студен сарказъм. Кали не би сметнала мен за щастливец, щеше да каже, че Джо е бил глупак. А за Рей и брат му хич да не говорим. Тя не би се оставила на Целувката от Глазгоу, не би се опитвала да преговаря с човек, провесил партньора ѝ на вратата, и поначало не би чакала на паркинга. Кали би влязла през главния вход на закусвалнята, би ми пратила куршум между очите и би задигнала сандвича на Катлийн за из път.
Казах на хората от кухнята, че вече могат да излязат, поръчах им да се погрижат за сервитьорката, която вече не беше в истерия, затова пък бе изпаднала в кататоничен шок. Прибрах си трофейното оръжие, влязох в закусвалнята и открих Катлийн под масата, където ѝ бях заръчал да ме чака. Коленичих, за да я погледна по-добре. Беше бледа и трепереше силно. Оставих магнума на пода и се протегнах към нея. Тя изкрещя и яростно отблъсна ръцете ми. Казах ѝ, че е свършило. Тя беше в безопасност, всичко беше наред. Исках да ѝ разправя какво се бе случило, да ѝ кажа колко шокиран бях, когато братът на Рей го застреля, за да му спести страданията - дори се бях приготвил да ѝ разкажа повече за начина си на препитание, - но тя продължаваше да крещи и да повтаря, че не иска да ме види повече. Предполагах, че ще е разстроена, но не бях предвидил степента на шока ѝ.
Свалих лепенката от ръцете и китките си и прибрах пластинката обратно в портфейла си.
Излязох от закусвалнята, отидох до колата си и поех на относително краткия път обратно до Манхатън. Когато стигнах до разклонението, обадих се първо на Лу, после на Дарвин и ги въведох в курса на събитията. Попитах Дарвин дали има властта да убеди полицията да не спира колата ми.
Той каза, че ще се опита.
15.
Беше ранен следобед и се намирах в хотелската си стая в Манхатън. Поръчах си голяма тумбеста чаша и бутилка бърбън “Мейкърс Марк“ от румсървиса, с които, кой знае защо, се забавиха над половин час. Мудният младеж, който ги донесе, се опита да завърже разговор, за да увеличи бакшиша, който, както забелязах, вече бе добавил към поръчката ми. Вярно, че парите не са проблем за мен, но сто и двайсет долара за трийсет и пет доларова бутилка уиски не насърчават към допълнителен бакшиш. Отпратих го сухо и си разменихме намръщени гримаси. Отидох до мивката, пуснах крана за топлата вода и зачаках струята да се темперира.
Дотук денят бе невероятно бурен. Бях открил, че цялото семейство на Ади е избито, за да им отнемат печалбата от лотарията. Бях нападнат от трима бандити, опитали се да ме убият в обществена закусвалня. Изгубил бях Катлийн, първата жена от години, която бе предложила проблясък на надежда за евентуална връзка и нормално бъдеще. Бях превърнал леля Хейзъл в свой враг, а това вероятно щеше да ми отреже възможностите да посещавам Ади.
Водата от крана вече беше вряла. Надявах се, че в такъв хотел никой не би пикал в тумбестата чаша, но все пак я изплакнах грижливо. После налях в нея малко уиски и го разклатих вътре, колкото да я напоя с аромата и да убия упоритите микроби, дето се надяваха да проникнат в кръвта ми.