- Осигурих ти го. Ще те чака в Уайт Плейнс на летище „Уестчестър“.
- Колко далеч е от мястото, където съм сега?
- Зависи къде си - отвърна Лу.
Казах му. Той натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра и отговори:
- Най-бързият начин е да ти осигуря хеликоптер. Полетът ще е само десет минути, но са ми нужни четирийсет да го организирам. Ако не бързаш, може да използваш шофьор, но изчакай към два часа, преди да се отправиш натам, че сега движението е много натоварено.
Погледнах часовника си.
- Става ли да тръгна от хотела около седем?
- Имаш към час път с кола до Уайт Плейнс, може би и повече.
Казах му, че ще го преживея. Затворих и започнах да си събирам багажа. Мобилният ми иззвъня.
Джо Демео.
- Повършал си днес - заяви.
- Господи, Джо, откъде ги изкопа тия?
- Ами какво да ти кажа... Стана спешно, та каквото имаше подръка. Слушай, съжалявам за днес. Тази твоя активност ме свари неподготвен и ми подпали фитила. Да беше ми се обадил първо, вместо да ровиш там. Щях и теб да включа. Сега се забърка една, не ти е работа.
- Получи ли съобщението ми, че искам среща?
- Телефоните ни са сигурни. Може да изясним нещата още сега.
- Предпочитам да се видим лице в лице.
- Голям куражлия си ти. Винаги съм го казвал. - Той въздъхна. - Добре, Крийд, ще се срещнем. Ти кажи кога, аз ще кажа къде.
Разбрахме се за събота сутринта в Ел Ей, което ми оставяше достатъчно време да свърша други неща, включително да изпия още едно уиски, докато чаках колата си в седем до Уайт Плейнс.
И да отлетя до Синсинати, за да се видя с добрата си приятелка Лорън.
И да си направя планове за среща с една кандидатка за модел в крайбрежен хотел в Санта Моника в събота следобед - при положение че оцелеех след съботната сутрешна среща с Джо Демео.
17.
Лорън Джетър работеше като компаньонка още от зората на интернет. През годините си бе изградила клиентела, която включваше десетина от най-изтъкнатите публични личности в Синсинати. Повечето сколасваха да прекарат красиви моменти с нея по няколко пъти в годината. Като се прибавеше приходът от тези заможни постоянни клиенти към почасовите ѝ изпълнения, Лорън си докарваше повече от сто бона годишно, и то в брой.
Нелош бизнес, но и нелишен от риск.
Тази конкретна сутрин към десет часа тя почука на вратата на луксозната ми хотелска стая в центъра на Синсинати, където бях отседнал. Връчих ѝ половин сантиметър дебела пачка от стотачки, а тя се усмихна и каза:
- Винаги си бил прекалено щедър с мен.
Лорън обичаше коктейлите “Мимоза“ с прясно изцеден портокалов сок и се наслади на няколко от тях, докато си обменяхме новини за близките, проблемите и здравето си, както и за книгите, които бяхме прочели през месеците, изтекли след последното ми посещение.
В един момент тя се усмихна и подхвърли:
- Не искаш ли да...
Вместо да отговоря директно, съобщих ѝ, че имам уникално предложение за нея: да прекараме следващите няколко часа по традиционния начин, а после всеки да тръгне по своя път, ощастливен и обогатен от преживяното, или да ѝ платя неприлично голяма сума пари, за да ми разреши здравата да я пребия.
За част от секундата усмивката на Лорън замръзна на лицето ѝ и тя бе стъписана като сърна, осветена от фаровете на кола. После издаде странен звук и хукна към вратата. Малко се смота, докато я отвори. Когато най-сетне го направи, изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си. Наблюдавах я спокойно как върши това, после си напълних чашата отново, отпих от шампанското и се настаних по-близо до телефона. Изминаха няколко минути, преди той да позвъни.
- Не хукна да ме гониш - каза тя.
- Че откъде-накъде?
- Реших, че може да си превъртял. Без да се засягаш.
- Съжалявам.
- Не, просто... Не знам, май винаги съм имала чувството, че можеш да ми упражниш насилие, макар неизменно да си се държал като съвършен джентълмен. И все пак онова, което каза, за минута ме извади от релси.
- А сега?
- Сега ми е малко неудобно, че си платил за нощувката, а аз избягах.
Беше уплашена.
- Много бях уплашена - призна тя.
Помълчахме известно време.
- Ти имаш добро сърце - казах ѝ.
- Искам да бъда твой приятел, Донован - промълви тя, - само че в момента май малко се боя от теб.
- Не мога да те виня за това.
- А трябва ли?
- Какво да трябва?
- Да се боя от теб?
- Не - отвърнах след кратка пауза.