- Какво, птицата ли? - попитах. Беше единственото живо създание, което можех да видя пред него.
- Не каква да е птица - пошушна той. - Червеноглав кардинал.
Когато съм така напрегнат, съм готов да убивам или да бъда убит. Направо искам да убивам или да бъда убит. Трудно ми беше да обърна внимание на птицата. Отново погледнах зад нас. Израженията на бандитите не се бяха променили, но поне оръжията им бяха прибрани в кобурите. За миг почти ми дожаля за тях, че трябваше да охраняват такъв безумец като шефа им. Овладях дишането си и попитах:
- Червеноглавите кардинали да не са някаква рядка порода?
- Не са редки - отвърна той, - но са много плашливи. Почти никога не можеш да ги видиш в градска среда. Виждаш ли червената глава и черните криле? Този е мъжкият от вида.
Хич не щях и да знам и се надявах изражението ми да го показва. Демео наблюдаваше как птицата отлита. После се обърна към мен и ме изучава известно време.
- Дълъг път си изминал за тази среща - отбеляза. - Ще ти дам възможност да си свършиш делата, та да може да се порадваш на топлия ни климат и дружелюбна атмосфера. - И ми смигна.
- Всъщност исках да говорим за твоите дела - уточних.
- За кои точно? Аз имам много дела.
Припомних му как преди две години искаше да ме наеме да убия хора, подписали договори за структуриран депозит. Попитах дали лично дава одобрение за всяко убийство.
- Това е крайно неуважителен въпрос - възмути се той, - като се има предвид, че дори не те обискирах.
Уведомих го, че онзи, когото е наел да убие семейство Доус в Монтклеър, е бил немарлив. Че едно момиченце е оживяло и искам от него лично да поеме медицинските ѝ разноски за пълна лицева реконструкция. Освен това настоях да напише чек за наследницата на Грег и Мелани Доус на стойност девет милиона долара, та Ади да може да се справи в живота при инвалидността си, причинена от неговите действия.
Демео се разсмя с глас.
- Не ти липсва дързост - възкликна. - Винаги съм го казвал за теб.
- Аз и моята дързост ти даваме пет дни да предоставиш парите.
Погледът на Демео стана остър.
- Ултиматум?
Опитах се да го обмисля през неговата гледна точка.
- Господин Демео, не желая да проявя липса на уважение. Девет милиона плюс операциите изглеждат като много пари. Но нека сме откровени, те са като кофичка пясък от плажа за някого като вас. Ще го приема като личен жест, ако сторите това за момиченцето. В допълнение ще ви дължа услуга.
- Мога да те накарам да стоиш настрани от бизнеса ми за вечни времена само с едно щракване на пръсти - подхвърли.
- А вие ще сте мъртъв, преди да съм паднал на земята.
- Твоят гигант ли? Имаме трима наши срещу него.
- Моето момиче.
- Русичката ли?
Кимнах.
Демео се обърна към мен и демонстративно разтвори сакото си.
- Просто си изваждам телефона - каза. - После натисна бутон и попита: - Момичето там ли е? - Помълча и добави: - Защо не? - Отново насочи вниманието си към мен и заяви: - Добър блъф беше, но нищо повече. Тя не е тук.
- Щом го вярваш, действай, подай сигнала.
Той отново показа усмивката си на котарак и рече:
- Едва ли би се получило да работиш за мен.
С това се разделихме.
Вдишах дълбоко. Бях оживял след среща очи в очи с Джоузеф Демео. Разбира се, това не означаваше много, тъй като Джо не възнамеряваше да плати парите.
Извървях пътя до входа на гробището, спрях на една пресечка разстояние от черния седан и зачаках сигнал от Куп. Купър Стюарт караше лимузини в района на Ел Ей вече повече от десет години. Преди това бе способен боксьор в полутежка категория с неотразим удар. Куп беше висок, може би беше към два метра. Грубоватото му лице бе украсено с доста белези около очите, подсказващи, че не беше стигнал до статут на претендент. Огъстъс Куин познаваше Куп по-добре, отколкото аз, но бях се возил с него няколко пъти и му имах доверие. Куп даде сигнала, аз отидох до лимузината и се качих.
- Телефонът ти звъня, докато беше там - осведоми ме Куп. - Преди около двайсет минути.
Погледнах дисплея и установих, че Джанет ме беше търсила. Голяма сянка затъмни прозореца и като вдигнах очи, видях Куин, застанал на няколко метра разстояние. Куп му светна с фаровете, а Куин отвори страничната врата и седна при мен.
- Как мина? - попита ме той.
- Горе-долу както очаквах. Не го убедих.
- Какъв ще е следващият ни ход?
Направих знак на Куин да вдигне стъклената преграда към шофьора, за да можем да говорим. Макар да вярвахме на Куп, намирахме се в града на Демео. Нямаше смисъл да го принуждаваме да избира между нас.
- Демео те е забелязал там - казах.