Във въздуха съзнанието ми отново заработи, свих се на кълбо и се изтъркалях при удара, като се опитвах да игнорирам болката, прорязала рамото ми. Изправих се някак, пробягах в спринт двайсет метра и се хвърлих зад дебелото стъбло на гигантска палма, като вдигах зад гърба си пясъчно цунами. Сведох брадичка, защитих колкото можах жизненоважните си органи и зачаках експлозията.
26.
Нищо не се случи.
Шепа хотелски гости започнаха за изпълват страничните и задните входове. Не бяха много, но предположих, че повечето са се отправили към главния вход.
Мина минута и алармата продължи да пищи. Предположих, че колоните са насочени напред и настрани, защото от моята позиция алармата звучеше доста глухо.
Още гости се присъединиха към първата група. Мина ми през ума да изтичам да ги предупредя, но не, щеше неизменно да последва дискусия и всички щяхме да загинем, докато оспорваха правомощията ми и изводите, които си бях направил.
В крайна сметка се оказа без значение, защото някой от групата реши да тръгне към предната фасада на хотела и останалите го последваха.
Мина още време, секунди без съмнение, но винаги изглеждат по-протяжни, когато чакаш да избухне бомба. Приглушеното пищене на алармата отстъпи пред други шумове, които човек би очаквал да чуе зад палма на петдесет метра от Тихия океан: разбиващи се вълни някъде зад мен, скрити от погледа ми, звуци от барабан, издигащи се над шума от уличното движение. Чувах и тракането на влакчето на ужасите на кея на Санта Моника, отдалечен на около четиристотин метра.
Не знаех колко време имам преди детонацията на бомбата, но ако въобще имах такова, реших, че трябва да го използвам да си намеря по-добро прикритие. Изправих се и рискувах да хукна колкото ме държаха краката до малка бетонна стена на петнайсет метра вдясно от мен. Шмугнах се зад нея с главата напред като бейзболист към трета база и зачаках. Вдигнах очи. На двайсетина метра от мен на бетонната пътека зад съседния хотел един младеж в яркооранжево яке пусна ръката на гаджето си колкото да ме посочи със смях.
Погледнах младата двойка. Запитах се в кой точно момент бях паднал до нивото на обект за присмех. Кога се бях превърнал в анимационен герой, в побъркан маниак, заслужил презрението на тийнейджъри? Възможно ли бе да съм си въобразил бомбената заплаха? Дали това не беше поглед в бъдещето ми, когато всеки рязък шум или случайна мисъл щяха да ме карат да подплашвам хората или да скачам от прозорци и да залягам за прикритие?
От този ъгъл виждах неколцина хотелски гости да се взират към покрива, вероятно търсеха да видят някакъв пушек. Последвах посоката на погледите им и стигнах до същия извод като тях: нямаше причина за тревога.
Усмихнах се на младата двойка и свих рамене, после се изправих и се отупах. Момичето отговори на усмивката ми и се забави за миг, сякаш се опитваше да прецени дали ще е безопасно за мен да ме оставят да се оправям сам. Приятелят ѝ демонстрира далеч по-слаба загриженост и леко я подръпна за китката. Със свободната си ръка тя прибра кичур коса зад ухото си. Той я поведе, тя отклони очи от мен - неохотно, както ми се стори - и двамата продължиха разходката си по алеята.
Накрая алармата млъкна. Сега вече беше тихо и нещата започнаха да се връщат към нормалния си ред. Помислих си, че сигурно ще трябва да давам обяснения пред хотелската управа, а вероятно и пред полицията и сапьорския отряд. Дарвин пак щеше да се окаже забъркан, а той ненавиждаше това.
Влакчето на ужасите на кея на Санта Моника вероятно беше спряло да натовари нови пътници, защото тракането му за момента бе заместено от музика и механични звуци от разните увеселителни съоръжения. От задния вход на хотела излязоха двама охранители, последвани от плешив тип в сив костюм с черни ревери - вероятно управителят на хотела. Зад мен вляво две колежанки на ролкови кънки се пързаляха на крайбрежната алея по посока към мен. Ръцете им лъщяха от пот, а еднаквите им тюркоазени клинове бяха опънати върху добре оформени крака. Докато ме задминаваха, им кимнах одобрително. Едната се намръщи. Другата ми показа среден пръст.
Отидох по-близо до сградата и погледнах към балкона, от който бях скочил. MP3 плейърът беше наистина масивен. Възможно ли е да е бил бомба?
Разбира се.
Защо тогава, запитах се, стоях на опасно място? Отговорът беше прост. Защото нещата не се връзваха. Ако в MP3 плейъра има бомба, защо се бавеше толкова дълго? В смисъл, защо Жанин не я детонира веднага, щом е излязла от обхват? Можеше също да я свърже с вътрешен брояч и да нагласи експлозията за пет минути след тръгването си. Може пък дистанционното да не получаваше добър сигнал поради интерференцията от хотелската кабелна система.