- Нещо не му е наред на този, татко. Той е... - Тя замлъкна, като търсеше думата. - Знам ли? Пасивно-агресивен? Циклофреник? На сбъркан ми прилича.
Съгласих се с нея и обещах да го проуча.
- Не ме издавай пред мама, че съм ти казала, чу ли? - предупреди ме Кимбърли.
Лу Кели, застанал пред мен, се прокашля.
- Добре ли се чувстваш?
- Прекрасно! - отвърнах и плеснах с ръце. - Да чуем какво си научил.
Лу ме погледна изпитателно за момент. После подхвана:
- Кен и Катлийн Чапман са разведени от две години. Кен е на четирийсет и две, живее в Чарлстън, Западна Вирджиния. Катлийн е на трийсет и шест, живее в Норт Бъргън, работи в Манхатън.
Махнах с ръка да спра бърборенето му.
- Основното - припомних му.
Лу Кели се смръщи.
- Основното е, че нашето момче Чапман има сериозни проблеми с овладяването на гнева си.
- Колко сериозни?
- Най-редовно е биел жена си.
- В минало време ли? - попитах.
- Има доказателства, че се е поправил.
- Какви доказателства? Емпирични или фармакологични?
Лу ме изгледа доста продължително, както ми се стори.
- Откога държиш тези думи в главата си с надеждата да ги използваш?
Ухилих се и отвърнах:
- Богатият речник е сигурен знак за интелектуално превъзходство.
- Трябва да ти се е отворило много място в главата сега, след като ги изкара навън - закова ме той.
- Давай да продължим - подканих го. - Имам главоболие.
- Че как няма да имаш? - подхвърли той. После добави: - Според писмото, което психотерапевтът му е представил в съда, Чапман е преодолял агресията си.
- Химически дисбаланс вероятно - предположих.
- Нещо от този род - потвърди Лу.
Върнах на Лу парите му и прекарах няколко минути в разлистване на полицейските снимки и докладите за домашно насилие. Снимките на Катлийн Чапман биха изглеждали непоносимо брутални по всички стандарти, но насилието бе мой постоянен спътник и бях виждал далеч по-лоши гледки. Все пак бях изненадан от нарастващото си съчувствие към нея заради понесените травми. Постоянно се връщах към две от снимките. Изглежда, развивах симпатия към бедното създание, което преди години бе събрало куража да се втренчи безизразно в обектива на полицейския фотоапарат.
- Какво се казва на жена с две насинени очи? - промълвих.
Лу сви рамене.
- Не знам. Според теб какво се казва?
- Нищо - отвърнах. - Вече ѝ е казано два пъти.
Лу кимна. С него често използвахме черен хумор, за да се изолираме от бруталността на професията ни.
- Както гледам, май ѝ го е казал към сто пъти - промърмори той.
Извадих двете снимки от папката и погладих с показалец лицето на Катлийн. И тогава изведнъж ме осени. Подадох снимките на Лу.
- Накарай експертите да отстранят синините и да приложат възрастова прогресия, та да видим как изглежда тя днес.
Той ме стрелна с подозрение, но не каза нищо.
- И после я сравни с тази жена.
Отворих мобилния си телефон и прерових снимките, докато открия нужната. Подадох телефона си на Лу.
- Какво мислиш? - попитах го.
Той задържа телефона ми в дясната си ръка, а снимките на по-младата Катлийн в лявата. Очите му се местеха от екранчето на апарата към фотографиите. После промълви:
- Все едно са близначки.
- Съгласен съм - потвърдих.
Взех си телефона и започнах да въвеждам команди с бутоните.
- Е, коя е? - обади се Лу. - Питам за жената, чиято снимка ми пращаш по имейл.
Свих рамене.
- Просто една позната. Приятелка.
- У експертите може да възникнат въпроси по повод този проект - предупреди той.
- Кажи им просто, че се опитваме да внедрим момиче в терористична група.
Той продължи да изучава снимките на Катлийн още известно време.
- Двойничка?
- Именно - отговорих. - И още нещо, Лу.
- Казвай - вдигна поглед той.
- Поръчай го на експертите за вчера.
- Какво ново под слънцето? - измърмори с въздишка Лу и се обърна да си върви.
- Почакай - спрях го. - Ами ако Катлийн не е била първата жертва на Кен Чапман?
- Предполагаш, че е кръшкал по време на брака си ли?
- Може би. Или пък е ходил с някоя след развода си, преди да срещне Джанет. Можеш ли да проучиш това?
- Заемам се веднага - обеща Лу.
Когато си отиде, насочих отново вниманието си към информацията в папката. Докато четях подробностите от полицейските доклади, в главата ми постоянно изникваше една и съща мисъл: Ако не направя нищо, след две-три години може да пострада Джанет, а дори и Кимбърли.