Не. В моята професия трябва да допускаш, че всичко, което може да ти навреди, винаги ще работи безотказно. И все пак това изглеждаше като някакво рядко изключение, защото не можех да измисля причина тя да чака толкова дълго за детонацията.
Освен ако...
Нещо чоплеше мозъка ми и аха да се сетя какво е. Мътеше ми се нещо за момента на детонацията и се опитваше да придобие логичен израз. Ако имах няколко минути да го обмисля...
Само че нямах. Трябваше да оставя тази мисъл на склад и да се върна към нея по-късно. В момента трябваше или да чакам сапьорския отряд, или сам да обезвредя бомбата. Поразсъждавах над това и реших, че имаше логика аз да го направя, след като експлозията толкова закъсня. Сигурен бях, че служителката от рецепцията е повикала бомбения екип, но докато обаждането стигнеше до точните хора и докато точните хора пристигнеха тук, аз можех да съм приключил.
Отправих се с бърза крачка към задния вход. Когато отворих вратата, в съзнанието ми изскочи спомен от детството, идеалният пример как действа на практика колекционерството на спомени.
Бях дванайсетгодишен през лятото, когато най-добрият ми приятел Еди навърза заедно дузина сферични фойерверки на един фитил и ги запали. Избухнахме в развълнуван смях и се втурнахме да намерим прикритие. Чакахме цяла вечност и нищо не се случи. Накрая Еди отиде да провери какво става и точно тогава бомбичките избухнаха. Еди изгуби няколко пръста на ръцете си, част от ухо и повечето от кожата от лявата страна на лицето си.
Не мога да го обясня, но докато стоях на прага на хотела, буквално почувствах как бомбата се опитва да избухне. В съзнанието ми изникна старовремски детонатор от онези с големите ръчки, които натискаш надолу, за да се получи контакт. В ума ми тази ръчка вече беше в движение. Изкрещях заради всички, които бяха в близък обхват:
- В хотела има бомба! Бягайте да се скриете!
Затръшнах вратата, обърнах посоката и затичах колкото можех бързо към бетонната стена, която бях зърнал по-рано, онази, която ограждаше вътрешния двор. Беше с височина до кръста и от тази посока не можех просто да се плъзна зад нея както преди. Трябваше да я прескоча с главата напред като командос, какъвто някога бях.
Направих го. Успях да осъществя скока. Легнах по корем и притиснах лявата страна на тялото и главата си към стената.
В този момент голяма част от хотела и горната една трета на стената, която ме пазеше, се изпариха.
27.
Експлозията от хотела остави във въздуха утайка от сажди и прах, увиснала като радиоактивен облак. Изкашлях каквото можах от дробовете си. Ушите ми пищяха. Всички цветове се бяха изцедили от зрението ми. Обърнах се да погледна зад себе си - видях бели пясък и небе и черни палми и вода.
Разтърсих глава няколко пъти и с мигане върнах цве- тоусещането в очите си. Изправих се на крака, проверих се за наранявания, но освен досадната болка в рамото си нямах от какво да се оплача. Имах чувството, че се движа на забавен каданс, и се почудих дали не съм в шок. Наредих си да се изтръгна от него, за да мога да се съсредоточа върху разрушенията на петнайсет метра от мен.
Страничните стени на хотела бяха останали непокътнати, но повечето от задните бяха рухнали. Покривът и външните стени на пентхаус етажа още си бяха там, но се бяха килнали застрашително. След като вътрешната укрепваща конструкция беше отслабена, щеше да е само въпрос на време, вероятно на минути, те да рухнат сред отломките на земята. Балконът, от който бях скочил, както и тези над него, под него и от двете му страни бяха в историята. Във фасадата на хотела бе изрязан правилен полукръг с диаметър около осемнайсет метра.
Наоколо беше същинска военна зона - навред бяха пръснати трупове и части от тела. Спорадично лумваха пламъци и осветяваха спуканите газопроводи. Отвътре крещяха хора, но стената от убийствена горещина несъмнено щеше да осуети спасителна акция.
Местни, туристи и дори скитници се завтекоха към мястото да зяпат. Забелязах към мен да върви бездомник с много прилични обувки. Извадих петдесетачка от джоба на джинсите си и ги спазарих набързо. Докато завързвах обувките на клошаря, разглеждах покрива. Как беше възможно да виси там, напук на гравитацията?
Казах си, че не е време за геройство, и ако не се чувствах пряко отговорен за мащабните разрушения и жертви, можеше и да си тръгна. Вместо това поех дълбоко дъх и влязох сред тлеещите руини. Когато очите ми се нагодиха към саждите и топлината, огледах опустошенията и реших, че далечният десен ръб на периметъра на взрива предлага най-голяма вероятност за оцелели.