- Питам се чия ли е тази кола - каза тя. - Дали е на някоя знаменитост?
- Моя е - отвърнах.
- Не може да бъде!
- Искаш ли да надзърнеш вътре?
Тя искаше и когато го стори, Куин я сграбчи за раменете и я притегли на седалката. Последвах я и затворих вратата зад себе си. Пейдж задиша тежко и сърцето ѝ си- гурно думкаше като на уплашен заек, но беше достатъчно разумна да не пищи.
- Къде е шофьорът? - попитах.
Когато ти влезе, му казах да се разходи и да се върне след час.
Това ни даваше на разположение половин час да чуем какво знаеше Пейдж. Оказа се, че ни бяха нужни само пет минути да научим нещо, което ме блъсна като ляво кроше в черния дроб.
29.
- Всички ние трябваше да разказваме подробно за клиентите си пред мъж на име Грасо - каза Пейдж.
- Под “всички ние“ кого имаш предвид?
- Местните момичета, онези, които според тях хващат око.
- Жанин очевидно е била в тази категория.
- Да, беше една от фаворитките.
- Какво можеш да ми кажеш за Грасо?
- Не много. Работи за голям гангстер. Не искам да казвам кой.
Отделих още един бон и поставих банкнотите в ръката ѝ. Тя ме погледна в очите.
- Не си го чул от мен.
- Разбира се.
- Джоузеф Демео - прошепна. После добави: - Моля ти се, не ме забърквай, имам деца.
- Няма - обещах, - но трябва да си намериш друго поприще за изява. Не е безопасно да вършиш това. Няма да издадем какво си ни казала, но Демео знае, че си била приятелка с Жанин и Стар, а тях вече ги няма. Вземи си децата и напусни града. Демео няма да остави неудобни свидетели. Ясно ли ти е това?
Тя кимна.
Целунах я по бузата и я пуснах да си върви.
Час по-късно спряхме пред охранителния пост на военновъздушната база “Едуардс“. Показах си документа и един от служителите ме уведоми, че всички полети са спрени поради терористичната атака. Свързах се по телефона с Дарвин и след минути охраната получи нареждане от командира на базата да отвори гейта. Лимузината ни мина по пистата и спря до фирмения самолет. Куин ми напомни да отворя багажника, за да си вземе саксофона.
- Не можеш винаги да получиш каквото искаш - изтананиках.
Деформираното лице на Куин не му позволи да се усмихне, но понякога по него проличаваше стаен смях, ако човек умееше да го интерпретира. Бях от малцината, които го можеха.
- Винаги съм те подозирал, че си фен на “Стоунс“.
Пилотите, които се бяха залепили за телевизора в допълнителния терминал, сега тичаха по пистата да ни отворят вратата на кабината.
- Ще ни трябват петнайсет минути да се приготвим за излитане - викна единият.
С Куин се качихме в кабината. Докато той се наместваше, аз сипах питиета за двама ни.
- Да не ти е счупен мобилният телефон? - обади се той. - Питам, защото го провери поне пет пъти от експлозията насам.
- Надявах се Джанет да се обади - отвърнах.
- Чула е за взрива и се пита дали си добре, а?
- Глупаво от моя страна, нали?
Куин сви рамене и вдигна чашата си.
- За бившите съпруги - обяви тост.
Чукнахме се.
- Не съм сигурен, че се брои - подхвърлих. - Ти никога не си бил женен.
Куин отпи от бърбъна си.
- И от як не съм хапан.
Задържах бърбъна за няколко секунди в устата си, за да засиля паренето.
- Як? - изрекох смаяно.
Той се ухили.
Преглътнах бърбъна и сръбнах още.
- Нито пък аз - казах. - Намираш ли го странно?
В очите на Куин отново се мерна усмивка или поне така ми се стори. Той каза:
- Веднъж Куп ми разправи, че го ухапал як. Бил в Индия, в някакъв град, чието име никой не можел да произнесе, ако не бил родом от Тибет. Накарали го да пие чай с масло от як.
- Масло от як - промълвих.
- От Куп научих, че всеки в Тибет пиел средно по че- тирийсет до петдесет чаши чай всеки ден от живота си. В чайника винаги имало голяма бучка масло от як. Трябвало да го духаш в чашата, за да се отмести, преди да отпиеш - осведоми ме Куин.
- Ама че отврат.
- Същото казах и аз на Куп.
Кимнах.
- За Куп - казах и отново докоснахме чашите си.
Чувах от кокпита пилотйте да правят задължителната проверка преди полет. Куин допи останалия си бърбън в мълчание. Сторих и аз като него. Вторият пилот отвори вратата, показа ни вдигнат палец, а ние закопчахме коланите и се приготвихме за дългия полет до Вирджиния. Погледнах през прозореца и за пръв път ме порази мисълта, че денят бе ясен и красив също като единайсети септември в Ню Йорк.