Хуго стоеше прав, когато пристигнах, и продължаваше да стърчи. Питах се защо ли, докато не осъзнах, че нямаше избор. Масата и столовете бяха твърде високи за него. Затова стоеше прав и ме гледаше гневно.
Кимнах му и промърморих:
- Хуго.
Просветна нещо тъмножълто и си дадох сметка, че Хуго ми се беше озъбил. Ако втренченият поглед може да изпепелява, обречен бях.
Един младеж ни приближи и каза:
- Кухнята още не е отворена, но мога да ви донеса каничка кафе и кифли или нещо друго тестено, ако желаете.
- А черен дроб няма ли? - изръмжа Хуго, без да отмества очи от мен.
Внезапно разбрах кое правеше взора му така заплашителен: той изобщо не мигаше. Не беше примигнал нито веднъж, откакто пристигнахме.
Младежът изглеждаше объркан.
- Аз не съм сервитьор, от обслужващия персонал съм, така че не познавам добре менюто. Вероятно ще мога да ви осигуря малко пушена сьомга или сирене за мазане.
Никой не каза нищо, така че му отговорих:
- Мисля, че само ще си поговорим, но благодаря за предложението.
После ми хрумна нещо и добавих:
- Бихте ли махнали цветята?
Не вярвах Виктор да е скрил микрофон в букетчето, но защо да рискувам?
Младежът се отдалечи с цветята и аз задвижих нещата. На Хуго казах:
- Знаеш ли, за духовен съветник си твърде войнствен.
- Майната ти! - викна той.
Свих рамене. Започнал бях да свиквам с немигащия вперен поглед. На Виктор предложих:
- Не би ли желал да ме обискираш? Да се увериш, че не нося жица или записващо устройство?
Виктор отвърна:
- Не е... нужно... Вече те... ска-...нирах.
Леко помръдна глава, за да посочи екраните.
Не повярвах и за миг, че е способен да ме сканира, иначе би споменал оръжието, прикрепено с лепенка под кръста ми.
И тогава Виктор каза:
- Само не... пося-....гай към.... ре-...волвера... на гър-...ба си. - Добави: - Ще гово-... ри... глав-...но Хуго... по оче-... видни... при-...чини.
- Става - рекох, зачуден какви още фокуси можеше да прави инвалидната му количка. - Е, кажи ми, как успя да похитиш сателита?
- Това е поверително - тросна се Хуго. - Военен експеримент. Осведомяваме само при нужда.
- Аз имам нужда да се осведомя - настоях. - Наредено ми е да открия хората, проникнали в защитата на ком- пютърната система на сателита, и да ги убия. Питам ви най-възпитано, но категорично държа на отговор.
Хуго ми отправи присмехулна гримаса, сякаш бях насекомо.
- Това заплаха ли е?
Въздъхнах.
- Дойдох с надежда да укрепя приятелството ни, но ако няма да го бъде, винаги мога просто да ви скърша вратовете.
Хуго все още не беше мигнал, но обърна лице към Виктор.
- Може ли да се приближа? - попита го той.
Виктор кимна. Хуго разкопча ципа на горнището на Виктор. Отдолу целият му торс беше покрит с експлозиви.
Опитах се да се направя на равнодушен, сякаш такива неща ми се случваха непрекъснато. Но не вярвам да заблудих някого. И все пак се заинатих.
- А къде е детонаторът?
Хуго сведе поглед към масата. Отначало не разбрах. После продумах:
- Шегуваш се.
Плъзнах малко назад стола си и бавно повдигнах покривката. Под масата имаше две джуджета. Единият държеше 38-калибров, насочен право към чатала ми. Другият имаше залепен към лявата си ръка детонатор. Десният му показалец беше надвесен над голям червен бутон. Вдишах дълбоко и кимнах на двете джуджета под масата.
- Кротко, нали? - казах им. После спуснах покривката както си беше. - Всъщност ми е все тая как сте хакнали сателита. Само искам да мога да кажа на шефа си защо няма да се случи отново.
- Той вече знае. Инсталираха платка, която ни блокира.
- И действа ли?
- Действа - отвърна Хуго. После се усмихна и добави: - Засега.
- Няма... да про-...никваме... повече... обе-... щавам.
Заразглеждах изучаващо моя вертикално ощетен работодател. Имаше момчешко лице, доста подпухнало - от дългогодишна употреба на медикаменти, както предположих. Тъкмо се канех да кажа нещо и той внезапно се усмихна. Не беше някаква дежурна или пък смразяваща усмивка, а широка, искрена и подкупваща. Бях неподготвен за това и се стъписах повече, отколкото като видях експлозивите по тялото му и джуджетата под масата. Изражението на Виктор ми напомняше деца на игрище, като той бе детето с най-малка надежда да бъде избрано от някой отбор, онова, дето никой не искаше. После с изтънял и уязвим глас продума:
- Не мо-...же ли... да сме... прос-...то... приятели?
Удивителна беше тази трансформация от смъртоносна заплашителност в безпомощност. В този момент изглеждаше симпатичен, едва ли не умиляващ. Ако Катлийн беше тук, сигурен съм, че би казала “О, колко е сладък“. Но Катлийн не беше тук и не в нейния чатал бяха насочили пистолет.