Той ме гледаше жално.
- Няма да те лъжа, Гарет - казах. - Ти беше главен участник в убийството на Грег, Мелани и Мади Доус. По твоя вина светът на Ади се срина.
- Като ме убиеш, няма да ги върнеш обратно - отговори Ънгър. - Аз просто позволих това да се случи. Ако не бях, Демео щеше да убие моето семейство.
- Бил си в затруднено положение - отбелязах - и още си в такова. Както посочи, убийството ти няма да ги върне обратно. Ала парите са мощен лек и достатъчна сума пари ще помогне на всички ни да се справим със загубата.
- Ще направя каквото поискаш - обеща той.
Помислих около минута.
- Да видим как ще потръгнат нещата, Гарет. Ако ми помогнеш да измъкна поне двайсет милиона от Джо Демео, няма да те убия.
Гарет погледна към Куин.
- Ами той?
- Нито пък той.
- И ще ме пуснеш да си ида?
- Дори ще ти дам човек да те откара до вкъщи.
- Предпочитам да взема такси, ако може.
- И така става, все едно.
- Може ли да се обадя на семейството си?
- Не и докато това не приключи.
Той кимна и попита:
- Междувременно къде ще спя?
- С Куин отиваме до града за няколко часа. Докато се върна, можеш да спиш в моето легло.
- Много великодушно - избъбри Ънгър. - Благодаря.
Махнах небрежно с ръка.
- Е, нищо де, голяма работа.
Щеше ми се да му видя физиономията, когато Лу го отведеше да пренощува в подземната ми затворническа килия.
42.
Колби, Калифорния, беше малък град и не беше необичайно човек да зърне Чарли Уайтсайд да излиза от кабинета на психотерапевтката си на Бол Стрийт. Не бе тайна, че депресията на Чарли го извади от афганистанската война. Едно време операторите на безпилотни самолети живот си живееха. Чарли можеше да си седи в стая с климатик във военновъздушната база „Едуардс“ и да изстрелва дистан- ционно контролирани безпилотни изтребители, докато си дъвче порцията от някое заведение за бързо хранене. Работата му за деня се изчерпваше с това да преглежда заснетото от безпилотни наблюдателни самолети, от време на време да се прицели в мишена, да натисне бутон на лоста за управление, след което можеше да се прибере да вечеря с жена си и детето.
Изглеждаше толкова лесен начин да се води война, че в началните седмици на терапията на психотерапевтката ѝ беше трудно да разбере за какво мрънка Чарли.
- Та ти си човек - изтъкваше тя, - на когото цял живот му се е налагало да се справя с фрустрация и присмех.
Чарли бе затворил очи, докато превърташе наум филмовата лента на живота си.
- И с много по-лошо - посочи.
Чарли не преувеличаваше. Макар родителите му да бяха нормални, на Чарли му трябваха много години да достигне пълния си ръст от осемдесет и един сантиметра. Баща му, мечтал си синът му да спечели стипендия с дарба на атлет, беше неспособен да се зарадва на което и да било от постиженията на Чарли. Майката на Чарли, от своя страна, беше приела състоянието му от самото начало - ала със стоическо отчуждение и огромно неудобство. Нито един от родителите му формално не го подлагаше на тормоз, но пък и не го прегърнаха и приласкаха. Полагаха за него дежурните грижи, удовлетворяваха физическите му потребности. Но ако някой си беше направил труда да забележи - а това не се случи, - щеше да е ясно, че ролята на Чарли в семейната динамика се свеждаше до това да е аксесоар в живота на родителите си.
В държавното училище Чарли Уайтсайд за пръв път позна истинската болка и страдание. Но това бе съвсем друг въпрос и доктор Карол Доринг още в началото заключи, че Чарли се е помирил с детството си. Преодолял бе пренебрегването, подигравките и тормоза без терапия и някак бе съумял да остави зад гърба си тези ужасни години, без да отнесе сериозни емоционални белези в живота си на възрастен.
Ето защо цялата история с депресията му по повод на това, че командва самолети убийци от удобно кресло, разположено на тринайсет хиляди километра от театъра на бойните действия, изглеждаше малко не на място на фона на така добре работещия у Чарли механизъм за справяне.
По време на ранните сеанси на доктор Доринг ѝ бе трудно да се идентифицира със състоянието на Чарли, защото бе емоционално свързана със самия обект на оплакванията му. Стараеше се да не намесва личните си връзки в терапията, но един ден свали гарда и думите просто изскочиха от устата ѝ.
- Чарли - подхвана тя, - нека ти кажа нещо. Брат ми е пилот на изтребител „Еф-16“ и служи в Ирак. По цял ден се опитва да избегне вражеския огън, а нощем спи в палатка при непоносима жега и постоянна заплаха от нападения.