- Това ти го казваш.
Първите четирима, ударени от Ей Ди Ес лъча, вече бяха мъртви, което трябваше и да се очаква, след като бяха изложени на него няколко минути. Моят личен рекорд бе под двайсет секунди, така че само можех да си представям страданията им.
По наши сметки ги бяхме очистили всичките, а ако не, не ме вълнуваше. Събрахме си оборудването и се отправихме обратно към базовия лагер. Бяхме надвили двайсетина въоръжени мъже и осем бойни кучета, без никой от нас да пострада. Направо триумфална кампания, казах си.
В базовия лагер ни оставаше да свършим само едно: да унижим Джо.
Никога не ми е било в стила да унижавам победените си врагове, но Хуго настоя, че това било вековна клоунска традиция, и реших да не им развалям удоволствието. Той взе една бутилка с газирана вода и я пръсна в струя към панталоните на Джо, а другите клоуни образуваха кръг, уловени за ръце, и запяха: “Нека да попеем и да се посмеем, със сода гащите ти да полеем!“.
Много се забавляваха и всички се изредиха да пръскат Джо и Грасо. Не след дълго панталоните им бяха подгизнали.
- Проклети откачалки! - не спираше да крещи Джо. - Но на теб ти разказах играта, Крийд. Убих детето ти! Убих шибаната ти жена!
- Бивша - поправих го.
50.
Разбира се, Джо не беше убил Кимбърли или Джанет, нито Сал Бонадело го бе сторил. Конферентният разговор между мен, Сал и Джо беше част от плана. Даваше на Джо, както той си въобразяваше, коз за пазарлък, внушаваше му фалшиво чувство за сигурност. Но когато не му отстъпих въпреки заплахите срещу дъщеря ми, той стигна до извода, че съм луд за връзване. И си направи сметката, че след като не държа достатъчно на собственото си дете, за да се опитам да го спася, какъв шанс би имал той с мен? Джо, вече изпаднал в паника, вероятно се бе усещал като уловен в капан плъх. Поне аз предполагах, че ще се чувства така, и се надявах да го изтикам навън.
Защото аз наистина не знаех къде е скрита паник-стаята му, а къщата му беше адски голяма. Оказа се, че архитектът и жена му не знаят нищо за паник-стая. Човекът предполагаше, че ако Джо наистина има такава, тя трябва да е добавена от втория архитект, онзи, който бе ревизирал първоначалния проект и бе упражнил строителния надзор. Ала той бе изчезнал скоро след завършването на къщата.
Лу беше изтеглил разрешителните за строеж и ни даде името, но очевидно Демео беше поръчал на втория архитект да не внася за одобрение коригирания проект. С Куин се почувствахме ужасно, задето бяхме отвлекли и измъчвали нашия архитект и жена му с Ей Ди Ес лъча, но сега те бяха добре. Дано някой ден можеха да си припомнят преживяването и да се посмеят над него. Иначе кой би повярвал на историята им, нали така?
Пленниците ни включваха архитекта, съпругата му, охранителя, Джо Демео и Грасо. Идваха ми малко в повечко, та направих това, което винаги правя, когато имам бъркотия за разчистване.
Обадих се на Дарвин.
Дарвин прати фирмения почистващ екип в къщата на Джо, а клоуните наглеждаха архитекта, жена му и гарда, докато дойде почистващият екип за тях. Междувременно ние с Куин вързахме Демео и Грасо от двете страни на хамъра и ги накарахме да потичат със смъкнати до глезените панталони, за да позабавляват клоуните. Като ни омръзна, отбих встрани от пътя, опрях пистолет до главата на Джо и го накарах да се обади на Гарет Ънгър в централата. Джо твърдеше, че не си спомня паролите, така че го накарах да потича още няколко километра. За негова беда все падаше и повечето време прекара влачен. После отново повторих процеса, докато си спомни дос- татъчно, та да се разплатя с Ади, Куин, Кали и Сал Бонадело.
След като Джо каза паролите, Куин върза него и Грасо за импулсното лазерно оръжие на покрива. Подкарах ги по посока „Едуардс“ да посрещнем самолета на Дарвин. Дарвин не можеше да разбере защо ми е отнело толкова много време да измина петдесетте километра до базата. Обясних му, че сме се забавили с тръгването.
Джо и Грасо бяха влачени почти до смърт, ефектът си личеше по лицата и телата им. Дарвин им хвърли един поглед и рече:
- Тия да не са ти роднини, Огъстъс?
После се обърна към мен.
- Дали да питам защо са им мокри панталоните?
- Я по-добре недей - отвърнах.
- Нямате ли да им дадете нещо сухо да облекат, че да не съсипят седалките на самолета?
С Куин дадохме на Дарвин камуфлажните си одеяла и го гледахме как ги омотава около двамата несретници. Припомних си костюма за две хиляди долара и вратовръзката, които Джо носеше на гробищата, и си помислих: „Не усещаш треските по стълбата на успеха, докато не започнеш да се плъзгаш обратно надолу“.