- Можете да задържите петдесетте хиляди долара от съпруга ми. Аз ще добавя още петдесет хиляди към тях. Досещате ли се за какво става дума?
- Искаш да убия съпруга ти.
Кати се разсмя.
- Боже мой, не! Твърде много съм инвестирала в този простак. Плюс, че наистина го обичам, а и ще ми е неприятно неизбежното внимание на медиите и полицията към мен.
Куин беше сбъркал. Нямаше представа накъде бие тя и ѝ го каза.
- Не разбирате ли? - учуди се Кати. - Искам да убиете Ерика.
Куин кимна разсеяно.
- Според един мой познат всички имаме поне двама души в живота си, за които желаем никога да не са се раждали. Тези двама души са отклонили живота ни в по-лоша посока и никога не сме преодолели стореното от тях.
- Вашият познат вероятно е прав - съгласи се Кати.
- Има ли освен Ерика някой друг в живота ти, който би искала никога да не се е раждал? - попита Куин.
- Господи - възкликна Кати. - Що за ужасяващ въпрос?
- Питам хипотетично.
- Мразя да говоря лошо за покойници - каза тя, - но гледахте ли онзи медиен цирк за Моника Чайлдърс преди няколко седмици?
Куин кимна.
- Познаваше ли я?
- Беше ми доведена дъщеря. Превърна живота ми в ад.
След като съдейства на Кати да си отиде мирно и тихо от света, Куин я зарови в плитък гроб в горите на Северна Джорджия, върна се в мола и изчака Ерика да напусне работното си място. Магазинът не беше много оживен, но вътре се разхождаха неколцина души. Куин изчака щандът на бижутерията да се опразни. Остави малко пакетче до касовия апарат и си излезе.
Ерика излезе от тоалетната, върна се зад щанда си и провери дали заместничката ѝ не ѝ е оставила някакви документи. После насочи вниманието си към пакетчето, увито в хартия за подаръци и надписано за нея. Имаше придружителна бележка. “Моля те, приеми това с цялата ми любов. Днес ще подам молба за развод. С обич, Брад“.
Ерика нададе лек възторжен писък. Мечтата ѝ се сбъдваше, ето за това се бе трудила през всичките тези месеци. Докато работеше на бижутерския щанд в “Ниман“, ѝ бе дотегнало да гледа как други жени небрежно правят покупки, надхвърлящи годишната ѝ заплата. Приятелите ѝ я подкачаха, че вечно ходи с женени мъже. Нямаше търпение да им демонстрира плодовете на усилията си.
Внимателно разви пакетчето, бавно повдигна капака.
Дни по-късно чистачите още намираха парченца от плътта ѝ по най-невероятни места.
53.
Събудих се пръв, затова отидох в кухнята и включих фурната на двеста градуса. Докато тя се загряваше, напълних блендер с мляко, брашно, яйца, масло, сол, ванилова и бадемова есенция. Пуснах го да се върти една минута, открих тавата на Катлийн за мъфини и пръснах в нея диетичен спрей за готвене. Излях сместа в отворите за мъфини, поставих тавата във фурната и нагласих таймера за двайсет и седем минути. После извадих масло в чинийка да омеква и се отправих обратно към спалнята на Катлийн, където ми беше мястото.
- Какво беше цялото това трополене? - попита тя.
- Приготвям еклери за закуска.
- Еклери не можеш да приготвиш у дома. Винаги спадат още преди да ги извадиш от формите.
- Не и моите.
- Само изисканите ресторанти поднасят еклери, които си остават надути.
- Само изисканите ресторанти и аз - заявих.
- Ако ти грешиш, а аз съм права, ще ме заведеш ли някой път на изискано място за закуска?
- Имаш ли някое предвид? - попитах.
- Ще ми се да опитам закуска в “Тифани“.
- Всъщност мисля, че “Тифани“ е бижутерски магазин, не ресторант.
- Шегуваш се!
- Боя се, че не.
- Никога не съм гледала филма. Просто допуснах, че...
- Нямай грижа - успокоих я. - Еклерите ми няма да спаднат. Няма да се наложи да ядем по изискани места.
- Да му се не види - разочарова се тя.
Някой прочут някога беше казал, че можеш да целунеш приятели и близки за сбогом и да се отдалечиш на стотици километри, но винаги ще си с тях, защото ти не си просто част от света, светът е част от теб.
Или нещо такова.
Въпросът е, че никога не ми беше липсвал някой по начина, по който ми липсваше Катлийн по време на това последно пътуване. Когато отново се върнах в скромното ѝ двустайно жилище с половин таван и половин мазе, а тя скочи в прегръдките ми и обви крака около мен, пищяща от радост, проумях какво е това, за което всички поети вдигат такава пара.
- Колко време имаме, преди еклерите да спаднат? - попита тя.
- Вечността, защото никога няма да спаднат. Превърнал съм го в наука.
- Значи твърдиш, че си кулинарен учен.