По дяволите това.
Ако тя искаше да говорят, щеше да й се наложи да му се обади. Остави празната си чаша на перваза на прозорец, обърна се и си проправи път през гостите, които се отдръпваха да го пропуснат, толкова мрачно бе изражението му.
Когато се обърна, зареяла поглед в пространството, Робин видя Страйк да си тръгва. Вратата се отвори. Нямаше го вече.
– Пусни ме.
– Какво?
Тя се изтръгна от ръцете му, за пореден път привдигна роклята си, та да има свобода на движенията, и почти изтича от дансинга, като за малко не се блъсна в баща си и леля Сю, валсиращи кротко наблизо. Матю бе оставен да стърчи сам в средата на залата, докато Робин се провираше през смаяните хора към вратата, която току-що се бе затворила.
– Корморан!
Той почти бе преполовил стълбите надолу, но като чу името си, се обърна. Харесваше косата й, падаща свободно на вълни под короната от йоркшърски рози.
– Поздравления.
Тя заслиза по стълбите, като се опитваше да преглътне буцата в гърлото си.
– Наистина ли искаш да се върна?
Той се насили да се усмихне.
– Пътувах часове дотук с Пищяла в кола, за която силно подозирам, че е крадена. Разбира се, че искам да се върнеш.
Тя се засмя, макар че очите й се напълниха със сълзи.
– Пищяла е тук? Трябваше да го доведеш вътре!
– Пищяла? Там вътре? Щеше да преджоби всички, а после да духне с касата на ресторанта.
Тя отново се засмя, а сълзите потекоха по бузите й.
– Къде ще спиш?
– В колата, докато Пищяла ме връща към дома. Ще ми вземе цяло състояние за това пътуване. Но няма значение – додаде рязко, когато тя отвори уста. – Струва си, щом ще се върнеш. Струва си и още как.
– Този път искам договор – заяви Робин, а строгият тон противоречеше на израза в очите й. – Истински договор.
– Имаш го.
– Добре тогава. Е, ще се видим...
Кога щеше да го види? Предполагаше се, че заминава на сватбено пътешествие за две седмици.
– Обади се да кажеш кога – отвърна Страйк.
Обърна се и отново заслиза по стълбите.
– Корморан!
– Какво?
Тя заслиза и спря на едно стъпало над него. Очите им бяха на едно ниво.
– Искам да чуя всички подробности как го хвана.
Той се усмихна.
– Ще почака. Но без теб не бих го постигнал.
Нито един от двама им не би могъл да каже кой направи първото движение или пък дали не бяха го сторили едновременно. Преди да се усетят, вече се прегръщаха силно, брадичката на Робин бе върху рамото му, неговото лице – в косата й. Той миришеше на пот, бира и хирургически спирт, тя – на рози и леко на парфюма, който толкова му бе липсвал, откакто вече не беше в офиса му. Усещането за нея бе едновременно ново и познато, сякаш я бе прегръщал някога много отдавна, сякаш това му бе липсвало години наред, без да го знае. През затворената врата горе се чуваше продължаващата песен:
Ще ида където отиваш и ти,
ако мога да те направя моя...
И също тъй внезапно, както се бяха прегърнали, сега се разделиха. По лицето на Робин течаха сълзи. За един миг на лудост Страйк копнееше да й каже „Ела с мен“, но знаеше, че за някои думи връщане назад няма и тези бяха от тях.
– Обади се да ме предупредиш – повтори отново. Опита се да се усмихне, но лицето го заболя. Махна й с превързаната си ръка и продължи надолу по стълбите, без да се обръща.
Тя го гледаше как си отива и изтри забързано горещите сълзи от лицето си. Ако беше казал „Ела с мен“, знаеше, че щеше да тръгне. Но после какво? Подсмръкна, избърса си носа с опакото на дланта си, отново подхвана полата си и се заизкачва обратно към съпруга си.
ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО
1
„Чувам, че имал намерение да разрасне дейността си... трябвал му компетентен помощник.“
Домогването до слава е толкова масово разпространено, че онези, които са я постигнали случайно или без да го желаят, никога няма да дочакат съчувствие.