Само че, когато се опита да повдигне пред Робин въпроса за душевното й здраве със спокойния и отговорен тон на неин работодател, тя го отряза с категоричност и враждебност, която той си обясни с това, че веднъж я беше уволнил. Впоследствие му направи впечатление, че тя се явяваше като доброволец за по-сложни задачи след мръкване и за него си бе в известна степен главоболие да разпределя работата така, та да не изглежда, че се опитва – а той се опитваше – да й възлага най-безопасните и леки задачи.
Бяха учтиви, приятни и официални един към друг, говореха за личния си живот само в най-общ план, и то единствено когато се налагаше. Робин и Матю току-що бяха сменили дома си и Страйк настоя тя да вземе цяла седмица отпуск по този повод. Робин се съпротивляваше, но Страйк надделя. С тон, който не търпеше възражение, й напомни, че през годината е имала много малко почивни дни.
В понеделник най-новият от неудовлетворителните служители на договор при Страйк, наперен тип, бивша „червена барета“, когото Страйк не бе познавал, докато служеше в армията, блъсна с мотопеда си задницата на таксито, което се очакваше да следи. Страйк го уволни с голяма радост. Тъкмо имаше някой, върху когото да си излее гнева, защото и хазаинът му беше избрал тази седмица да го информира, че наред с всички други собственици на офис пространства на Денмарк Стрийт е продал имота си на предприемач.
Сега около детектива витаеше заплахата да изгуби едновременно дома и офиса си.
Като капак на тези особено гадни няколко дни временната помощничка, която бе наел да се занимава с основна канцеларска работа и да отговаря на телефона в отсъствието на Робин, бе най-дразнещото женище, което Страйк бе срещал. Дениз говореше непрестанно с хленчещ носов глас, който пробиваше дори през затворената врата на вътрешния му кабинет. Напоследък Страйк прибягваше до спасението да слуша музика със слушалки, в резултат на което сега й се бе наложило да думка по вратата му и да крещи, преди той да я чуе.
– Какво?
– Току-що намерих това – каза Дениз и размаха пред него написана на ръка бележка. – Пише „клиника“... после някаква дума с „В“... посочено е време след половин час. Трябваше ли да ви напомня?
Страйк разпозна почерка на Робин. Първата дума наистина беше нечетима.
– Не – отвърна, – хвърли го.
Със слаба надежда, че Робин, без да разгласява, търси професионална помощ за душевните си проблеми, каквито и да бяха те, Страйк отново си сложи слушалките и се върна към доклада на сътрудник, който четеше, но му бе трудно да се концентрира. Затова реши да тръгне по-рано за интервюто, което бе насрочил с потенциален нов сътрудник. Главно за да се махне от Дениз, бе определил среща на човека в любимия си пъб.
На Страйк му се бе наложило с месеци след залавянето на Шакълуелския изкормвач да отбягва „Тотнъм“, защото се бе разчуло, че е редовен посетител и репортерите го причакваха там. Дори днес се огледа с подозрение, преди да реши, че е безопасно да се насочи към бара, поръча си обичайната халба „Дум бар“ и седна на ъглова маса.
Отчасти защото бе направил усилие да се откаже от пържените картофи, които му бяха основна храна, отчасти поради натоварването в службата, сега Страйк бе по-слаб, отколкото преди година. Отслабването бе облекчило напрежението върху ампутирания му крак, така че и усилието при сядане, и облекчението от него бяха по-малко забележими. Страйк отпи от бирата си, протегна коляно по силата на навика и за да се наслади на относителната свобода на движение, след което отвори картонената папка, която беше взел със себе си.
Бележките вътре бяха направени от идиота, блъснал мотопеда си в задницата на таксито, и бяха твърде некомпетентни. Страйк не можеше да си позволи да изгуби клиента си, но двамата с Хъчинс и без това бяха претоварени. Спешно трябваше да наеме нов човек, а все още не бе сигурен дали онзи, когото бе поканил за интервюто, беше разумен избор. Не се беше консултирал с Робин, преди да вземе дръзкото решение да отправи предложение към някой, когото не беше виждал от пет години. Дори когато вратата на „Тотнъм“ се отвори и Сам Баркли влезе вътре, точен до минутата, Страйк още се чудеше дали не е напът да направи гигантска грешка.
Почти навсякъде би разпознал родения в Глазгоу мъж като бивш армеец с неговата тениска под пуловер с остро деколте, ниско остригана коса, тесни джинси и блестящо бели маратонки. Страйк се изправи и му протегна ръка, а Баркли, който очевидно го бе познал също тъй лесно, се усмихна и подхвърли:
– Пиеш вече, а?
– Искаш ли и ти? – предложи Страйк.
Докато чакаше за бирата на Баркли, наблюдаваше бившия снайперист в огледалото зад бара. Баркли беше само малко над трийсетгодишен, но косата му беше преждевременно прошарена. Иначе беше точно какъвто Страйк го помнеше. С плътни вежди, големи и кръгли сини очи и масивна челюст, наподобяваше малко на приветлив бухал. Страйк бе харесал Баркли дори когато имаше задачата да събере данни за изправянето му пред военен съд.