– Ти ли си онзи? – попита мъжът с пламтящите очи, а ръката му отново докосна носа и гърдите. – Ти ли си Страйк, детективът?
С другата ръка, а не с онази, заета непрестанно да се мести между носа и гърдите, той внезапно заопипва ципа си. Дениз изскимтя, сякаш уплашена, че той би могъл ненадейно да се разголи, и наистина изглеждаше напълно възможно.
– Аз съм Страйк, да – отвърна детективът и застана помежду непознатия и секретарката. – Добре ли си, Дениз?
– Да – прошепна тя, все още залепена за стената.
– Видях как дете беше убито – заяви непознатият. – Удушено.
– Добре – изрече Страйк със спокоен тон. – Защо не влезем там?
Направи жест към вътрешния кабинет.
– Трябва да се изпикая! – обяви мъжът и задърпа надолу ципа си.
– Натам тогава.
Страйк го заведе до вратата на тоалетната извън офиса. Когато тя се хлопна зад него, Страйк безшумно отиде при Дениз.
– Какво стана?
– Искаше да ви види и като му казах, че ви няма, се ядоса и взе да блъска по мебелите.
– Повикай полицията – полугласно й нареди Страйк. – Кажи им, че имаме много болен човек тук. Вероятно душевноразстроен. Изчакай първо да го заведа в кабинета си.
Вратата на тоалетната се отвори с трясък. Ципът на непознатия зееше разкопчан. Виждаше се, че не носи бельо. Дениз отново изцвърча, а той лудешки взе да мести ръка между носа и гърдите си, очевидно в неведение за тъмните срамни косми, които бе изложил на показ.
– Насам – любезно го покани Страйк.
Мъжът пристъпи през прага на вътрешния кабинет, а вонята му се бе удвоила след забързаното облекчаване.
След като му бе предложено да седне, непознатият се отпусна на ръба на стола за клиенти.
– Как се казваш? – попита Страйк, като зае мястото си от другата страна на бюрото.
– Били – отвърна мъжът и ръката му пробяга три пъти от носа до гърдите в бърза последователност. Третия път, когато се отпусна, сграбчи я с другата си ръка и я притисна силно.
– И си видял да удушават дете, така ли, Били? – попита Страйк, а в същия миг в съседната стая Дениз избърбори:
– Полицията, бързо!
– Какво каза тя? – попита Били, а вдълбаните му очи се разшириха и той погледна притеснено към външния офис, като едната му ръка все така притискаше другата в усилие да спре тика.
– А, нищо – отвърна небрежно Страйк. – Имам разни други случаи. Кажи ми за това дете.
Страйк посегна за блокчето хартия с бавни и предпазливи движения, сякаш Били бе птичка, дето можеше да отлети.
– Той го удуши горе при коня.
През тънката разделителна стена се чу как Дениз задърдори високо в телефона.
– Кога се случи това? – попита Страйк, докато още пишеше.
– Преди години... цяла вечност. Беше малко момиче, ама после казаха, че било момче. Джими беше там, рече ми, че нищо не съм видял, но аз видях. Видях го как го прави. Удуши детето. Видях.
– И казваш, че се случило горе до коня, така ли?
– Точно горе до коня. Само че не я заровиха там. Него де. Направиха го в долчинката до татковата къща. Видях ги, като копаеха, мога да ви покажа мястото. Тя няма да позволи на мен да разровя, но на вас ще даде.
– Значи Джими го направи, така ли?
– Джими никого не е удушавал! – ядосано възрази Били. – Той го видя с мен. Каза, че не се е случило, ама лъже, беше там. Уплашен е, нали разбирате.
– Разбирам – излъга Страйк, като продължаваше да си води бележки. – Трябва ми адресът ти, ако ще разследвам това.
Очакваше да срещне съпротива, но Били посегна към предложените му блокче хартия и химикалка. Нова вълна от телесна миризма стигна до Страйк. Били започна да пише, но внезапно размисли.
– Само че няма да ходите у Джими. Ще ме пребие. У тях няма да ходите.
– Няма, няма – успокои го Страйк. – Трябва ми само твоят адрес за сведение.
През вратата долетя дращещият слуха глас на Дениз.
– Не, по-бързо трябва да пратите някого, той е съвсем откачен!
– Какво казва тя? – попита Били.
За огорчение на Страйк Били внезапно скъса горния лист от купчето, смачка го и отново започна да докосва носа и гърдите си с юмрука, в който стискаше хартията.
– Не обръщай внимание на Дениз – каза му Страйк, – тя се занимава с друг клиент. Искаш ли нещо за пиене, Били?
– Какво за пиене?
– Чай? Или кафе?
– Защо? – поиска да узнае Били. Предложението сякаш още повече наостри подозрителността му. – Защо искате да пия нещо?
– Само ако имаш желание. Ако ли не, недей.