– Не ми трябва лекарство!
– Нямам лекарство, за да ти дам – увери го Страйк.
– Не съм побъркан! Той удуши детето и го заровиха в долчинката до къщата на татко. Увито в одеяло. Розово одеяло. Не бях виновен аз. Бях дете още. Не исках да съм там. Бях малко момче.
– Знаеш ли преди колко години беше?
– Много... но не може да ми излезе от главата – отвърна Били с горящи на слабото му лице очи, а юмрукът, стиснал хартията, пърхаше нагоре и надолу, докосваше носа, докосваше гърдите. – Заровиха я в розово одеяло в долчинката до къщата на татко. Ама после казаха, че било момче.
– Къде е къщата на татко ти, Били?
– Сега тя не ме пуска да се върна. Но вие може да разкопаете. Вие може да идете там. Удушиха я и туй то – заяви Били и вторачи в Страйк безумните си очи. – Но Джими каза, че било момче. Удушиха го горе при...
На вратата се почука. Преди Страйк да успее да предупреди Дениз да не влиза, тя провря глава вътре, много по-смела сега в присъствието на шефа си, придобила усещане за собствена важност.
– Идват – изрече с тъй пресилен многозначителен поглед, та би стреснал и далеч по-малко нервен от Били човек. – На път са.
Дениз измъкна глава от стаята и затвори вратата. По дървото се чу глухо тупване и Страйк се досети, че се е опряла на нея, за да задържи Били вътре.
– Говори за доставка, която очаквам – опита се Страйк да успокои Били и се изправи. – Хайде, продължавай...
– Какво направихте? – изкрещя Били и запристъпва назад към вратата, като няколко пъти докосна носа и гърдите си. – Кой идва?
– Никой не идва – отвърна Страйк, но Били вече се опитваше да отвори вратата. Като срещна съпротивление, блъсна я с тялото си с все сила. Отвън се донесе писък и Дениз беше отхвърлена встрани. Преди Страйк да успее да заобиколи иззад бюрото, Били побягна през външната врата. Чуха го да трополи по металните стъпала, като вземаше по три наведнъж и Страйк, вбесен, наясно, че нямаше надежда да настигне по-млад и очевидно в по-добра форма мъж, се обърна и се втурна в кабинета си. Отвори прозореца и се наведе навън тъкмо навреме да види как Били зави зад ъгъла и се изгуби от поглед.
– Гадост!
Един човек, който влизаше в магазина за китари насреща, се озърна озадачен да види откъде идва викът.
Страйк прибра глава и се обърна с унищожителен поглед към Дениз, която се отупваше на прага пред кабинета му. Най-невероятно изглеждаше доволна от себе си.
– Опитах се да го задържа – обяви гордо.
– Да, видях – промърмори Страйк, мобилизирал целия си самоконтрол.
– Полицията идва насам.
– Фантастично.
– Желаете ли чаша чай?
– Не – процеди той през стиснати зъби.
– Ами ще ида да поизплакна банята тогава – каза тя и добави шепнешком: – Надали си е пуснал водата.
3
„Водих тази борба еднолично и в пълна потайност.“
Докато вървеше по непознатата Детфърд Стрийт, Робин изпита моментна лекота, после се зачуди кога последно се бе чувствала така и осъзна, че е било преди повече от година. Придобила енергия и ентусиазъм от следобедното слънце, от многоцветните витрини, от общата шумотевица наоколо й, в момента тя ликуваше от факта, че никога вече няма да стъпи в клиниката „Вилиърс Тръст“.
Терапевтката й бе недоволна, че тя прекъсва лечението.
– Препоръчахме пълен курс – бе й припомнила.
– Знам – отвърна й Робин, – но за съжаление, не виждам каква още полза би могло да ми донесе.
Терапевтката й отправи студена усмивка.
– Когнитивната поведенческа терапия беше чудесна – каза Робин. – Облекчи тревожността, ще продължа с това...
Тя пое дълбоко дъх с поглед, прикован към сандалите с нисък ток на жената, а после се насили да го насочи към очите й.
– ...само че не намирам тази част полезна.
Последва ново мълчание. След пет сеанса Робин привикна към такива. В нормален разговор би било сметнато за невъзпитано или пасивно-агресивно поведение да се правят такива дълги паузи и просто да се гледа другия човек в очакване той да заговори, но бе научила, че при психодинамичната терапия това бе стандарт.
Лекарят на Робин й бе дал направление за безплатна терапия по здравна каса, но списъкът на чакащите беше толкова дълъг, че тя реши с неохотната подкрепа на Матю да си плати за курса. Знаеше, че Матю едва се въздържа да не й каже как идеалното разрешение би било просто да се откаже от службата, която й бе докарала посттравматичен синдром и за която по негово мнение й се плащаше твърде малко, съпоставено с опасностите, на които бе изложена.