– Разбирате ли – продължи Робин с речта, която си бе подготвила, – животът ми е препълнен с хора, уверени, че знаят кое е най-доброто за мен.
– Е, да – подхвана терапевтката с маниер, който Робин би окачествила като снизходителен извън стените на клиниката, – вече го обсъдихме...
– ...и...
Робин по природа беше сговорчива и любезна. От друга страна, постоянно бе подтиквана от терапевтката да изрича неразкрасената истина в тази мрачна стаичка с банално растение в убитозелена саксия и кутия салфетки голям размер върху ниска масичка от чамово дърво.
– ...и честно казано – довърши тя, – чувствам и вас като един от тях.
Поредната пауза.
– Е – изрече терапевтката с кратък смях, – все пак аз съм тук да ви помогна да стигнете сама до изводи за...
– Да, но го правите, като през всичкото време ме тласкате – отвърна Робин. – С войнствен маниер. Оспорвате всичко, което кажа.
Робин затвори очи, внезапно обзета от тежка умора. Мускулите я боляха. Беше прекарала цялата седмица да тътри опаковани плоскости за мебели, да вади книги от кашони, да окачва картини.
– Излизам оттук с усещането, че съм въртяна на шиш – продължи Робин. – Връщам се у дома при съпруга си и той прави същото. Тормози ме с намусено мълчание и ме критикува за всяка дреболия. После се обаждам на майка ми и получавам нова доза от същото. Единственият човек, който не ми натяква непрекъснато да се взема в ръце, е... – Тя млъкна рязко, после довърши – ...моят съдружник в службата.
– Господин Страйк – с мил гласец изрече терапевтката.
Тема на постоянно пререкание между Робин и терапевтката бе отказът на Робин да обсъжда отношенията си със Страйк, освен за да потвърди, че той не знаеше колко силно й е въздействал случаят с Шакълуелския изкормвач. Заяви твърдо, че личните им отношения не са свързани с настоящите й проблеми. Оттогава терапевтката заговаряше за него във всеки сеанс, но Робин упорито отказваше да говори по темата.
– Да, той – потвърди сега.
– Според собственото ви признание не сте споделили с него пълната степен на тревожността си.
– Е, дойдох днес само да ви съобщя, че напускам курса – каза Робин, като игнорира последния коментар. – Както споменах, намирам когнитивната поведенческа терапия полезна и ще продължа с упражненията.
Терапевтката очевидно негодуваше, че Робин отказва дори да изседи пълния час, но Робин си беше платила за целия сеанс, тъй че се почувства свободна да си тръгне и да се възползва от един час подарено време, както го приемаше. Намираше, че има оправдание да не забърза към къщи, та отново да се залови да разопакова, а да си купи фунийка сладолед и да му се наслади, докато се скиташе по слънчевите улици на новия си район.
Гонеше собствената си веселост като пеперуда, защото се боеше, че може да й избяга, и зави по тиха улица, като направи усилие да се съсредоточи да възприеме непознатата обстановка. Та нали бе толкова доволна да напусне стария им апартамент в Уест Ийлинг с многото му лоши спомени. По време на процеса на Шакълуелския изкормвач бе станало ясно, че той бе следил и наблюдавал Робин много по-дълго време, отколкото тя беше подозирала. От полицията й казаха дори, че според тях той се бе навъртал около Хейстингс Роуд и се бе крил зад паркирани коли на метри от входната й врата.
Но колкото и отчаяно да желаеше да се махне, с Матю им бе отнело единайсет месеца да си намерят ново жилище. Главният проблем беше, че Матю настояваше „да се изкачи нагоре в йерархията на недвижима собственост“, след като имаше по-добре платена нова работа и бе получил наследство от покойната си майка. Родителите на Робин също бяха изразили готовност да им помогнат предвид ужасните асоциации в стария апартамент, но Лондон беше кошмарно скъп. На три пъти Матю бе хвърлял око на апартаменти, които, реално погледнато, бяха далеч над възможностите им. И трите пъти Робин би могла да му каже, че тези жилища биха се продали за хиляди лири повече от онова, което те можеха да предложат.
– Пълен абсурд! – все повтаряше той. – Не струва толкова!
– Струва колкото хората са готови да платят – отвръщаше Робин, смаяна, че той като счетоводител не схващаше оперирането на пазарните сили. Тя самата бе готова да се премести все едно къде, дори в единична стая, само за да избяга от сянката на убиеца, който продължаваше да я преследва в сънищата й.
Тъкмо когато се канеше да се върне с ускорена крачка към главната улица, погледът й бе привлечен от отвор в тухлена стена с колони от двете му страни с най-странните шпилове отгоре им, които бе виждала.