– Не ни го каза в Чизъл Хаус – отбеляза Робин, като направи справка с бележките си.
– Естествено, че не, защото другите бяха там. Татко отвърна, че не искал да моли Изи. Изказа се доста грубо за нея по телефона. Беше гаден неблагодарник – заяви Рафаел. – Тя се съсипваше от работа за него, а сама видя как я третираше.
– Как по-точно грубо?
– Каза, че щяла да се разкрещи на Кинвара, да я разстрои и да влоши нещата. Намерил се кой да критикува. Но истината е, че той гледаше на мен като на по-издигнат прислужник, а Изи беше пълноправен член на семейството. Не му пречеше да си изцапам ръцете и голяма работа, че щях да ядосам жена му, като нахълтам в къщата й и я спра да...
– И я спреш да направи какво?
– А... храната – каза Рафаел.
Келнерката постави пред тях блюдото дим сум и се оттегли.
– Какво спря Кинвара да извърши? – настоя Робин. – Да напусне баща ти? Да се нарани?
– Умирам за това ястие – промърмори Рафаел, като разглеждаше кнедлите със скариди.
– Тя е оставила бележка, че го напуска – не се отказваше Робин. – Затова ли те изпрати баща ти, да я убедиш да не си тръгва? Боял се е, че Изи ще я подтикне да се махне от него ли?
– Сериозно ли мислиш, че бих могъл да навия Кинвара да запази брака си? Това, че няма да ме зърне повече, би било още един стимул за нея да си иде.
– А защо тогава те изпрати при нея?
– Казах ти – вдигна рамене Рафаел, – боеше се тя да не направи глупост.
– Раф – въздъхна Робин, – не ми се прави на ни лук ял, ни лук мирисал.
– Олеле, прозвуча толкова по йоркшърски. Кажи го пак.
– Според полицията поводът да отидеш там сутринта звучи крайно неубедително. Според нас също.
Това като че го отрезви.
– Откъде знаеш какво мисли полицията?
– Имаме контакти там – отвърна Робин. – Раф, ти оставяш у всички впечатлението как баща ти се е опитвал да попречи Кинвара да се нарани, но никой не се връзва на това. Теган, момичето от конюшните, е било там. Тя е можела да го свърши.
Рафаел дъвка известно време, очевидно замислен.
– Добре – предаде се той. – Ето каква е работата. Знаеш, че татко беше разпродал всичко, от което би паднала някоя и друга лира, или го беше оставил на Перегрин.
– На кого?
– Добре де, на Прингъл – изрече Рафаел с досада. – Предпочитам да не използвам глупавите им прякори.
– Не е разпродал всичко ценно – посочи Робин.
– За какво говориш?
– Онази снимка с кобилата и жребчето струва между пет и осем...
Телефонът на Робин иззвъня. По рингтона тя позна, че е Матю.
– Няма ли да отговориш?
– Не – отвърна тя.
Изчака телефонът да спре да звъни, после го извади от чантата си.
– „Мат“ – отбеляза Рафаел, като прочете името, обърнато наопаки. – Това е счетоводителят, нали?
– Да – отвърна Робин и спря звука, но апаратът веднага започна да вибрира в ръката й. Отново звънеше Матю.
– Блокирай го – посъветва я Рафаел.
– Да – кимна Робин, – добра идея.
Сега за нея бе важно да поддържа Рафаел отзивчив. Като че му стана приятно да я гледа как блокира Матю.Тя пъхна телефона обратно в чантата и го подкани.
– Е, кажи за картините.
– Знаеш, че татко беше продал всичко ценно чрез Дръмънд.
– Някои от нас смятат картина за пет хиляди лири доста ценна – изтъкна Робин, неспособна да се сдържи.
– Добре, госпожице левичар – подхвърли Рафаел, внезапно преминал на неприятен тон, – давай, можеш да се подиграваш на хора като мен, които не знаят цената на парите...
– Прощавай – побърза да каже Робин и се наруга наум. – Говоря сериозно. Виж, аз... цяла сутрин се опитвах да си намеря стая под наем. Точно сега пет хиляди лири биха променили живота ми.
– О – намръщи се Рафаел. – Аз... добре. Ако трябва да съм откровен, в този момент и аз бих подскочил при възможността да си сложа пет хиляди в джоба, но ти говоря за истински ценни неща, струващи десетки и стотици хиляди, които баща ми искаше да задържи в семейството. Вече ги беше прехвърлил на малкия Прингъл, за да избегне данък наследство при смърт. Става дума за китайски лакиран шкаф, кутия с шевни принадлежности от слонова кост и няколко други неща, а разбира се, и огърлицата.
– Коя огърлица?
– Голяма, грозна, с диаманти – отвърна Рафаел и направи жест за масивно бижу на врата. – Сериозни камъни. Предава се в семейството от пет поколения и е прието да отива при най-голямата дъщеря на двайсет и първия й рожден ден. Само че бащата на баща ми, какъвто си бил плейбой, както може би си чувала...
– Онзи, който се е оженил за медицинската сестра Дрънкалото ли?