Вечер след вечер Робин се разхождаше сама по брега, заслушана в шумното дишане на морето с потяща се под гумената шина ръка и без телефон – оставяше го във вилата, та Матю да няма причина да я следи, за да провери дали не разговаря тайно със Страйк.
Но на седмата вечер, докато Матю си седеше във вилата, тя реши да се обади на Страйк. Почти без да го признава пред себе си, беше скроила план. В бара имаше стационарен телефон, а тя знаеше наизуст номера в офиса. От него обаждането щеше да се прехвърли автоматично към мобилния телефон на Страйк. Сама не знаеше какво щеше да му каже, щом се свържеше с него, но знаеше, че чуеше ли го да заговори, истината за собствените й чувства щеше да се разкрие пред нея. Когато телефонът зазвъня в далечния Лондон, устата на Робин пресъхна.
Насреща вдигнаха, но за няколко секунди никой не проговори. Робин се вслуша в звуците от движения, после чу кикот и най-сетне някой заприказва:
– Ало? Тук е Корми-Порни...
Жената избухна в дрезгав смях, а някъде в далечина се обади Страйк – хем развеселен, хем ядосан и много пиян:
– Дай ми го! Сериозно ти казвам, дай го тук...
Робин тръшна слушалката на вилката. По лицето и гърдите й беше избила пот. Чувстваше се засрамена, глупава, унизена. Той беше с друга жена. Смехът бе непогрешимо интимен. Непознатото момиче се закачаше с него, вдигна телефона му, нарече го „Корми“ (колко просташко!).
Реши, че ще отрече да му е звъняла, ако някога Страйк я попиташе за неосъществилия се разговор. Щеше да лъже, без да й мигне окото, и да се преструва, че не знае за какво говори той...
Женският глас по телефона й бе подействал като силен шамар. Щом Страйк можеше да вкара някоя в леглото си толкова скоро след прегръдката им – а тя бе готова да се обзаложи на живота си, че момичето, което и да беше то, или беше спало със Страйк, или се канеше да го направи, – значи, не седеше в Лондон да страда заради чувства към Робин Елакот.
От солта по устните си се почувства жадна, докато вървеше в нощта и оставяше дълбока диря в пясъка, която вълните неуморно заличаваха зад нея. Възможно ли беше, запита се, след като най-сетне се наплака, да бъркаше признателност и приятелство с нещо по-дълбоко? Да бе взела топлото чувство към човека, дал й работата, с любов към него? Разбира се, тя се възхищаваше на Страйк и бе силно привързана към него. Преживели бяха много вълнуващи моменти заедно, така че бе естествено да го чувства близък, но беше ли това любов?
Сама в топлата и препълнена с жужащи комари нощ, докато вълните въздишаха край брега, а тя потъркваше болящата я ръка, Робин си напомни мрачно, че бе имала много малък опит с мъже за жена с наближаващ двайсет и осми рожден ден. Само Матю бе познавала, той бе единственият й сексуален партньор, нейно сигурно убежище в продължение на десет дълги години. Ако бе развила увлечение към Страйк – ето, дори използва старомодна дума, по-подходяща за майка й, – не бе ли това също естествен страничен ефект от липсата на разнообразие и експериментиране, на каквото се радваха повечето жени на нейната възраст? След като тъй дълго бе останала вярна на Матю, не можеше ли да се очаква, че един ден ще отвори очи да види наличието на други варианти? Не бе ли крайно време да забележи, че Матю не беше единственият мъж на света? Страйк, каза си, бе просто човекът, с когото прекарваше най-много време, и нормално бе тъкмо върху него да проектира любопитството си, неудовлетворението си от Матю?
След като вкара ум и разум в онази част от себе си, която копнееше за Страйк, в осмата вечер от сватбеното им пътешествие тя стигна до трудно решение. Искаше да се приберат у дома по-рано и да съобщят на семействата си, че се разделят. Трябваше да каже на Матю, че не е свързано с никой друг, а след мъчителни и сериозни разсъждения е стигнала до извода, че не си подхождат достатъчно, за да останат женени.
Още си спомняше смесените чувства на паника и малодушие, когато отваряше вратата на вилата, приготвила се за разправия, до каквато така и не се стигна. Матю седеше отпуснат на дивана и като я видя, отрони:
– Мамо?
Лицето, ръцете и краката му лъщяха от пот. Когато пристъпи към него, забеляза, че вените му от вътрешната страна на ръката бяха грозно черни, сякаш някой ги бе напълнил с мастило.
– Мат?
Като я чу, той се усети, че тя не е покойната му майка.
– Не се... чувствам... добре, Роб.
Тя се втурна към телефона, позвъни в хотела и помоли да пратят лекар. Докато той пристигне, Матю ту изпадаше в делириум, ту идваше на себе си. Откриха драскотина върху опакото на дланта му и разтревожени стигнаха до предположението, че може да е тетанус, и Робин прецени по израженията на лекаря и сестрата, че положението е сериозно. Матю постоянно виждаше фигури в сенчестите ъгли на вилата, хора, които ги нямаше.