Но имаше и нещо повече. Страйк беше мъжът, когото прегърна на стълбите на сватбеното си празненство, с когото си бе представяла, че ще избяга от съпруга си, преди бракът да бъде консумиран, онзи, с мисъл за когото бе бродила по белия пясък по време на сватбеното си пътешествие и се бе чудила дали е влюбена в него. Боеше се да не издаде какво се криеше в главата и в сърцето й, защото, ако у него възникнеше и най-малкото подозрение какъв деструктивен фактор е бил и за началото, и за края на брака й, това със сигурност би покварило работните им взаимоотношения и неизбежно би изложило на риск работата й, ако той узнаеше за паническите атаки.
Не, тя трябваше да изглежда какъвто той бе в действителност – образец на сдържаност и стоицизъм, личност, способна да надмогне травмата и да продължи с накуцване напред, готова да посрещне всичко, което съдбата запратеше насреща й, дори лежащото на дъното на долчинката, без да трепне и да се извърне встрани.
– Каква е целта на Патерсън според теб?
– Времето ще покаже. Срещите ти добре ли минаха?
– Да – отвърна Робин и за да се отвлече от мисълта за миниатюрната си нова стая под наем и студентската двойка, която я бе развела наоколо с коси погледи към тази вече странна зряла жена, идваща да живее с тях, каза: – В чантата отзад има бисквити. Чай няма, съжалявам, но може да спрем по път, ако искаш.
Термосът й бе останал в къщата в Албъри Стрийт, едно от нещата, които забрави да си прибере, когато се отби там в отсъствието на Матю.
– Благодаря – промърмори Страйк без особен ентусиазъм. Чудеше се дали това, че отново е донесла нещо за хапване въпреки обявеното му решение да мине на диета, не е ново доказателство за бременността на съдружничката му.
Телефонът на Робин зазвъня в джоба й. Тя го пренебрегна. Два пъти тази сутрин я бяха търсили от един и същ непознат номер и тя се боеше, че може да е Матю, който, като се е оказал блокиран, е взел телефон от някого.
– Няма ли да отговориш? – попита Страйк, като погледна бледия й изострен профил.
– Ъъ... не и докато шофирам.
– Искаш ли аз да се обадя.
– Не – твърде бързо изрече тя.
Мобилният телефон спря да звъни, но почти веднага започна отново. Повече от убедена, че е Матю, Робин извади телефона от джоба на якето си и каза:
– Мисля, че знам кой е и не искам да говоря с този човек точно сега. Щом затвори, би ли го прехвърлил на беззвучен режим?
Страйк взе апарата.
– Обаждането е прехвърлено от номера ни в офиса. Ще го включа на говорител – услужливо предложи Страйк, защото античният ленд роувър нямаше дори работещ радиатор, какво оставаше за блутут. Направи го и приближи телефона до устата й, за да може да бъде чувана през тракането и ръмженето на старата бойна машина.
– Ало, Робин е. Кой се обажда?
– Робин? А не си ли Вениша? – изрече глас с уелски изговор.
– Господин Уин, вие ли сте? – попита Робин с очи, приковани към пътя, докато Страйк държеше телефона пред нея.
– Да, гадна малка кучко, аз съм.
Робин и Страйк се спогледаха стъписани. Нямаше го вече Уин, мазния сладострастник, решен да очарова и впечатлява.
– Получи си онова, което целеше, а? Фръцкаше се нагоре-надолу по коридора и си вреше циците където не бяха желани. „О, господин Уин“ – имитира я той в стила на Матю с изтънен идиотски глас. – „О, посъветвайте ме, господин Уин, с благотворителност ли да се заема, или с политика? Я да се наведа още повече над бюрото ви, господин Уин.“ Колко мъже си вкарала в капана по този начин, докъде си готова да стигнеш...
– Имате ли да ми кажете нещо, господин Уин? – прекъсна го Робин, като приказваше високо. – Защото, ако звъните само за да ме оскърбявате...
– О, имам много какво да ти кажа, адски много! – кресна Уин. – Ще си платиш за онова, което ми стори, госпожице Елакот. Ще си платиш за вредата, причинена на мен, няма да се измъкнеш лесно. Ти наруши закона в онази служба и ще се срещнем с теб в съда, ясно ли ти е? – Вече беше почти в истерия. – Ще видим как въздействат номерцата ти на съдия. Ще ми се разкарва тя под носа с това голямо деколте. „Олеле, май прегрях!...“
В периферията на полезрението на Робин се появи бяла светлина и тя виждаше пътя пред себе си като в тунел.
– Не! – кресна тя, вдигна длани от кормилото и пак ги пусна върху него със засилка. Ръцете й се тресяха чак до раменете. Беше същото онова „Не!“, което бе отправила към Матю, и то с такава ярост, че по същия начин застави и Герайнт Уин да млъкне.