– Никога не ме е подвела досега.
– Сигурна ли си, че си добре да караш? – промърмори Страйк, когато тя завъртя ключа в стартера. – Можем да се престорим, че още ти е зле.
– Добре съм.
И този път беше истина. Той я беше нарекъл най-добрия шофьор, когото познава, и това може да не беше много, но така й бе върнал част от самоуважението и тя безпроблемно се включи в движението на магистралата.
Настана дълго мълчание. Страйк реши, че дискусията относно душевното състояние на Робин можеше да изчака до момент, в който тя не шофира.
– Уин спомена име в края на разговора – заразсъждава той и извади бележника си. – Чу ли го?
– Не – отвърна засрамена Робин.
– Беше Самуел нещо си. Мърдок? Матлок?
– Не го чух.
– По-бодро – насърчи я Страйк. – Той може би изобщо нямаше да го изтърве, ако не му се беше развикала. Не че ти препоръчвам в бъдеще да наричаш разпитваните перверзници...
Той се протегна към плика на задната седалка.
– Искаш ли бисквитка?
62
„Не искам да виждам поражението ти, Ребека.“
Паркингът на хиподрума „Нюбъри“ вече беше запълнен, когато пристигнаха. Много от хората, отправили се към шатрата за билети, бяха удобно облечени като Робин и Страйк с джинси и якета, но имаше и такива с копринени рокли, костюми от три части или с шапки от туид и кадифени панталони в цвят на горчица, които напомниха на Робин за Торкил.
Наредиха се за билети всеки потънал в мислите си. Робин се боеше от онова, което предстоеше, щом стигнеха до „Палавата кобилка“, където работеше Теган Бутчър. Убедена, че Страйк още не е казал последната си дума относно душевното й здраве, тя се опасяваше, че просто отлага да й съобщи как я иска обратно на канцеларска служба.
Всъщност умът на Страйк временно се бе отклонил в съвсем друга посока. Цялата картина наоколо му напомняше последния път, когато бе присъствал на конни състезания. Нямаше особен интерес към този спорт. Единствената постоянна бащинска фигура в живота му, неговият чичо Тед, се увличаше по футбол и ветроходство. Няколко от приятелите на Страйк в армията бяха залагали на коне, но него не го влечеше.
Ала преди три години бе присъствал на „Дербито Епсъм“ с Шарлот и двама от любимите й братя. Също като Страйк и Шарлот бе отраснала в разединено и дисфункционално семейство. В един от непредсказуемите й изблици на ентусиазъм Шарлот бе настояла да приемат поканата на Валънтайн и Саша въпреки липсата на интерес у Страйк към спорта и на горещи чувства към двамата мъже, които го приемаха като необяснима странност в живота на сестра им.
По онова време беше съвсем безпаричен, едва крепеше новосъздадената си агенция и вече бе преследван от адвокати за връщането на неголемия заем, който бе взел от биологичния си баща, след като всяка банка го бе отхвърлила като неоправдан риск. И все пак Шарлот се ядоса, когато след загубата на пет лири, заложени на фаворита Слава и блясък, класирал се втори, той отказа да направи втори залог. Вярно, въздържа се да го нарече пуритан, праведник, плебей или скръндза, както бе постъпвала в други случаи при отказа му да се присъединява към неразумното и показно пръскане на пари от страна на близките и приятелите й. Насърчавана от братята си, тя самата бе правила все по-високи залози, като накрая спечели две хиляди и петстотин лири и настоя да посетят палатката за шампанско, където нейната красота и жизнерадостност привлякоха много погледи.
Докато вървяха с Робин по широката асфалтирана алея, успоредна на самата състезателна писта, зад издигащите се трибуни, покрай кафенета, сергии за сайдер и фургони за сладолед, съблекалните на жокеите и бара на собствениците и треньорите, Страйк си мислеше за Шарлот, за спечелени и изгубени залози, докато гласът на Робин не го привика в настоящето.
– Мисля, че това е заведението.
Изрисувана с глава на черна кобила табела висеше отстрани на едноетажен тухлен бар. Външните маси бяха запълнени с хора. Сред разговорите и смеха се разнасяше звън от чаши с шампанско. „Пъргавата кобилка“ гледаше към заграденото пространство край конюшните, където скоро щяха да бъдат изведени конете и около което вече се струпваше тълпа.
– Иди заеми онази висока маса – поръча Страйк на Робин, – а аз ще взема питиета и ще съобщя на Теган, че сме тук.
Той изчезна в сградата, без да я попита какво иска да пие.
Робин седна на една от високите маси с нейните метални бар столове, които знаеше, че Страйк предпочита, защото с неговия ампутиран крак му беше по-лесно да сяда на тях и после да става, отколкото на ниските плетени канапета. Цялата външна площ бе покрита с полиуретанова тента, за да предпазва пиещите от несъществуващ дъжд. Небето днес беше безоблачно, денят – топъл, с лек ветрец, който едва размърдваше листенцата на живия плет край входа пред бара. Щеше да е ясна нощ за копаене в долчинката край Стеда Котидж, помисли си Робин, като допусна, че Страйк не се канеше да отмени експедицията, защото я мислеше за твърде нестабилна и емоционална, та да участва.