– Кой е това? – все питаше Робин. – Кой стои там?
– Няма никой, Мат.
Държеше ръката му, докато лекарят и сестрата обсъждаха постъпване в болница.
– Не ме оставяй, Роб.
– Няма да те оставя.
Имаше предвид, че няма да иде никъде в този момент, не че ще остане завинаги, но Матю се разплака.
– О, слава богу. Мислех си, че ще ме напуснеш... Обичам те, Роб. Знам, че оплесках нещата, но те обичам.
Лекарят даде на Матю антибиотици за през устата и отиде да проведе телефонни разговори. Матю със замъгленото си съзнание се вкопчи в жена си и я обсипа с благодарности. От време на време изпадаше в състояние, когато отново му се струваше, че вижда движещи се из стаята фигури, още на два пъти промърмори нещо за покойната си майка. Сама в кадифената чернота на тропическата нощ, Робин слушаше как крилати насекоми се блъскат в мрежата на прозорците, като ту успокояваше, ту наблюдаваше мълчаливо мъжа, когото бе обичала още от седемнайсетгодишна.
Не се оказа тетанус. През следващите двайсет и четири часа инфекцията реагира на антибиотиците. Когато се съвзе от внезапната и тежка болест, Матю постоянно я наблюдаваше, слаб и уязвим, какъвто не го бе виждала, боящ се, както й бе ясно, че обещанието й да остане е само временно.
– Не може да захвърлим всичко, нали? – питаше я от леглото, което лекарят бе настоял да не напуска. – Всички тези години...
Тя го остави да приказва за добрите времена, за споделените им преживявания и си припомняше наум за кискащото се момиче, което бе нарекло Страйк „Корми“. Представяше си как се връща у дома и иска анулиране на брака, тъй като той все още не беше консумиран. Припомни си парите, похарчени от родителите й за сватбения ден, който й беше ненавистен.
Пчели жужаха около розите в църковния двор, докато Робин се чудеше за хиляден път къде щеше да е сега, ако Матю не се беше одраскал на корал. Повечето от вече прекратените й сеанси по психотерапия бяха изпълнени с нуждата да говори за съмненията, които я бяха преследвали още откакто се съгласи да остане омъжена.
В последвалите месеци и особено когато с Матю се разбираха сносно, й изглеждаше, че е постъпила правилно, като е позволила справедлив пробен срок на брака им, но никога не забравяше да мисли за него като за изпитателен срок и това само по себе си понякога водеше до безсънни нощи, до упреци към себе си, че е претърпяла жалък провал да се изтръгне на свобода след оздравяването на Матю.
Никога не обясни на Страйк какво се беше случило, защо се бе съгласила да се опита да поддържа брака си. Може би тъкмо заради това приятелството им бе станало толкова хладно и дистанцирано. Когато се върна от сватбеното си пътешествие, завари Страйк променен към нея. Даде си сметка, че вероятно и тя бе променена към него заради онова, което чу по линията при отчаяното си телефониране от бара на Малдивите.
– Е, значи реши да се задържиш – подхвърли той намръщено след поглед към венчалната халка на пръста й.
Тонът му я бе уязвил, както и фактът, че никога не я попита защо полага усилия, никога не зададе въпрос за семейния й живот от този момент нататък, не направи и най-бегъл намек за прегръдката им на стълбите.
Дали защото Страйк специално подреждаше нещата така, не бяха работили заедно по случай след този с Шакълуелския изкормвач. В подражание на по-старшия си съдружник Робин се отдръпна в хладен професионализъм.
Но понякога се притесняваше, че той вече не я цени като някога, след като се бе показала конвенционална и страхливка. Преди няколко месеца бяха провели неловък разговор, в който той й предложи да си вземе отпуск и попита дали се чувства напълно възстановена след нападението с нож. Тя го прие като презрително заключение, че не е достатъчно смела, и се уплаши, че отново ще бъде изтикана в периферията, ще изгуби единствената част от живота си, която в момента й носеше удовлетворение. Затова настоя, че се чувства съвсем добре, и удвои професионалните си усилия.
Оставеният без звук телефон в чантата й завибрира. Робин го извади и погледна да види кой й звъни. Страйк. Забеляза също, че се бе обаждал и по-рано, докато тя ликуващо се бе сбогувала с клиниката „Вилиърс Тръст“.
– Здравей – каза му. – Предишния път съм пропуснала обаждането ти, прощавай.
– Не е проблем. Местенето добре ли мина?