– Това е последното, което искам.
– Не опира до това какво искаш, а какво ти е нужно.
– Да ти кажа ли нещо любопитно? – попита Робин. Дали поради глътката шампанско или по друга причина настроението й рязко се бе повишило и езикът й се бе развързал. – Човек би помислил, че паническите атаки ще ме нападнат с все сила през последната седмица, нали? Опитвах се да си намеря място за живеене, оглеждах апартаменти, пътувах из цял Лондон, всякакви хора изникваха неочаквано зад гърба ми, а това е мощен отключващ фактор – поясни тя, – хора зад гърба ми, когато не знам, че са там.
– Не ни трябва Фройд за разяснение.
– Но си бях добре – продължи тя. – Мисля, че е защото не ми се налагаше да...
Тя млъкна, но Страйк знаеше края на изречението. Пое риск и заяви:
– Този тип работа става почти невъзможна за вършене, ако у дома нещата не вървят. Преживял съм го. Известно ми е.
Облекчена, че е била разбрана, Робин пийна още шампанско и заговори забързано:
– Мисля, че състоянието ми се влоши, като се налагаше да крия какво става и да правя упражненията тайно, защото при първия знак, че не съм в стопроцентова форма, Матю започваше да ми крещи, задето не се отказвам от работата си. Тази сутрин си помислих, че той се опитва да се свърже с мен по телефона, затова не исках да се обадя. А когато Уин започна да ме нарича каква ли не... ами... имах чувството, че съм приела обаждането. Само това ми липсваше, Уин да ми заяви, че на практика съм чифт ходещи цици, заблудено момиче, което не съзнава, че те са единственият му полезен атрибут.
Матю ти го е надрънкал всичко това, нали?, помисли си Страйк и през ума му минаха няколко подходящи метода за вразумяване на Матю. Той заговори бавно, като внимателно подбираше думите си.
– Фактът, че си жена, ме кара да се притеснявам повече за теб, когато си сама навън, отколкото ако беше мъж. Изслушай ме – каза настойчиво той, когато тя отвори уста в паника. – Трябва да бъдем честни един с друг, иначе сме заникъде. Просто ме чуй, става ли? Ти се изплъзна на двама убийци, като използва съобразителността си и си припомни на какво си обучавана. Бас ловя, че проклетият Матю не би се справил. Но не искам да има трети път, Робин, защото може да не извадиш такъв късмет.
– Казваш ми да се върна на канцеларска работа ли?
– Може ли да довърша? – изрече той строго. – Не искам да те изгубя, защото по-добра от теб нямам. За всеки случай, по който работихме, откакто пристигна, ти откриваше улики, непостижими за мен, влизаше в контакт с хора, които не бих могъл да накарам да проговорят пред мен. До голяма степен на теб дължим сегашния си авторитет. Но срещу готов на насилие човек шансът винаги ще е срещу теб, а аз си имам своите отговорности. Аз съм старшият съдружник, онзи, когото можеш да съдиш...
– Тревожиш се, че ще те съдя?
– Не, Робин – отсече рязко той, – тревожа се, че ще си намериш белята, и аз ще го нося на съвестта си, докато съм жив.
Той пийна бира и продължи.
– Искам те в пълно психическо здраве, ако ще те пусна отново на улицата. Искам железни гаранции, че ще се погрижиш за тези панически атаки, защото, ако не си в добра форма, ще има последствия и те няма да засегнат само теб.
– Добре – промърмори Робин, а когато Страйк повдигна вежди, заяви: – Давам твърдо обещание, ще направя всичко, което е нужно.
Тълпата около огражденията се сгъстяваше. Очевидно всеки момент щяха да излязат участниците в следващата гонка.
– Как върви с Лорелай? – попита Робин. – Аз я харесвам.
– Ами тогава се боя, че имам още лоши новини за теб, защото ти и Матю не сте единствените, дето са се разделили миналия уикенд.
– О, по дяволите, съжалявам – избъбри Робин и прикри сконфузването си, като пи още шампанско.
– Уж не го искаше, а добре напредваш с бутилката – отбеляза Страйк развеселен.
– Това май не ти го казах, нали? – внезапно си спомни Робин, докато държеше малката зелена бутилка. – Знам къде съм виждала „Блан дьо блан“ преди и не беше върху бутилка... само дето не ни помага за случая.
– Казвай.
– В „Льо Маноа о Кат’Сезон“ имаше апартамент, който се нарича така – посочи Робин. – Кръстен на Раймон Блан, готвача, който основал хотела.
– Там ли прекара уикенда за годишнината от сватбата?
– Да. Но не бяхме в апартамента „Блан дьо блан“, не ни беше по джоба – поясни тя. Просто си спомням как минах покрай надписа. Да, там отпразнувахме „книжната“ годишнина. Книжна – изрече тя с въздишка. – А някои хора го докарват до платинена.
Няколко тъмни расови коня се появиха един по един в заграждението; жокеи в копринените им дрехи ги бяха възседнали като маймуни; момичета и момчета, работници в конюшните, водеха нервните създания с лъскавите им потрепващи хълбоци. Страйк и Робин бяха от малкото, които не проточиха шии, та да виждат по-добре. Преди да е имала време да се разколебае, Робин подхвана темата, която най-много й се искаше да обсъдят.