– Шарлот ли беше жената, с която те видях да разговаряш на приема за параолимпийците?
– Да – отвърна Страйк.
Той я погледна. Робин вече бе имала случай да съжалява, че той толкова лесно четеше мислите й.
– Шарлот няма нищо общо с това, че скъсахме с Лорелай. Тя има брак.
– И ние с Матю имахме – изтъкна Робин и пое нова глътка шампанско. – Това не спря Сара Шадлок.
– Аз не съм Сара Шадлок.
– Изобщо не си. Ако беше толкова дразнещ, никога не бих работила при теб.
– Това може да го включиш в следващия благодарствен доклад до работодателя. Ще си го сложа в рамка.
Робин се разсмя.
– Аз също имах идея относно „Блан дьо блан“ – сподели Страйк. – Преглеждах отново списъка на Чизъл в опит да елиминирам възможности и да изградя теория.
– Каква теория? – остро попита Робин и Страйк забеляза, че и при половин изпита бутилка шампанско, съсипан брак и перспективи за килерче в Килбърн интересът й към случая си оставаше все така жив.
– Помниш ли как ти казах, че ми се срува как има нещо голямо и фундаментално зад тази история с Чизъл, нещо, което не сме забелязали още?
– Да – отвърна Робин, – ти спомена, че почти се показвало.
– Точно си го запомнила. И тъй, няколко неща, казани от Рафаел...
– Ето ме, вече съм в почивка – изрече притеснен женски глас зад тях.
63
„Въпросът е чисто личен и няма никаква необходимост да бъде разтръбяван из цялата околност.“
Теган Бутчър беше ниска, набита, силно луничава и носеше тъмната си коса прибрана в опашка на тила. Дори в елегантната униформа на бара със сива вратовръзка върху черна риза, на която бяха избродирани бял кон и жокей, имаше вид на момиче, попривикнало да джапа в кални гумени ботуши. Изнесла си бе чаша кафе с мляко от бара, за да го пие, докато я разпитват.
– О, много благодаря – каза тя, когато Страйк отиде да й донесе стол, очевидно впечатлена, че прочутият детектив си направи този труд за нея.
– Няма защо – отвърна Страйк. – Това е съдружничката ми Робин Елакот.
– Да, вие ми се обадихте, нали? – Теган се качи с известна трудност на стола поради ниския си ръст. Изглеждаше едновременно развълнувана и малко уплашена.
– Нямаш много време, знам – каза Страйк, – така че да пристъпим направо към деловата част, ако не възразяваш, Теган.
– Да, тоест, не, да започваме.
– Колко време работи за Джаспър и Кинвара Чизъл?
– Още като ученичка работех почасово при тях, та ако се брои това, стават две години и половина.
– Харесваше ли ти работата там?
– Ами... ставаше – отвърна предпазливо Теган.
– Какво беше мнението ти за министъра?
– Нормален човек – отвърна Теган. Сама осъзна, че не дава кой знае каква информация и допълни: – Семейството ми го познаваше отдавна. Братята ми също поработваха в имота години наред.
– Така ли? – попита Страйк, като си водеше бележки. – Какво вършеха те?
– Поправки на огради, малко градинарство, но сега повечето от земята е продадена и градините запустяха. – Тя пийна от кафето си и добави тревожно: – Мама ще вдигне голяма пара, ако разбере, че съм се видяла с вас. Заръча ми да не се бъркам в това.
– Защо така?
– „Малко казвай и малко ядове ще береш“, все това повтаря. А също „Тия, дето най-рядко се показват, са най-харесваните“. Чувам го всеки път, като искам да ида на дискотеката за млади фермери.
Робин се разсмя. Теган се усмихна, горда, че я е развеселила.
– Как ти се виждаше госпожа Чизъл като работодател?
– Добра – отговори в същия дух Теган.
– Госпожа Чизъл е предпочитала някой да спи в къщата, ако тя е щяла да отсъства през нощта, та да бъде близо до конете, нали?
– Да – и после за пръв път сама предложи информация. – Тя е параноичка.
– Не беше ли един от конете й порязан с нож?
– Наречете го порязан, ако искате – отвърна Теган, – но за мен беше по-скоро драскотина. Романо беше успял да свали чула си през нощта. Постоянно го правеше, гадинката.
– Значи не знаеш нищо за натрапници в градината? – попита Страйк с готова над бележника си химикалка.
– Амиии... – бавно изрече Теган. – Тя спомена нещо за това, но...